Мичъл се размърда смутено в стола.
— При последната ни среща обещах да уредя остатъка от дълга на баща ми към вас.
Хари беше предложил това. Беше й казал, че така Мичъл ще осъзнае, че тя сериозно смята да го наеме. Ема отвори чантата си, извади плик и му го подаде.
— Благодаря — каза явно изненаданият Мичъл.
Ема продължи:
— Сигурно си спомняте, че при предишната ни среща разговаряхме за бебето, открито в кошница в кабинета на баща ми. Главен детектив инспектор Блейкмор, който разследваше случая, както със сигурност помните, каза на съпруга ми, че момиченцето ще бъде предадено на грижите на местните власти.
— Това е стандартната процедура, ако никой не предяви претенции към детето.
— Да, вече успях да установя това. Вчера разговарях с началника на съответния отдел в Градския съвет, но той отказа да ми даде информация къде би могло да е момичето сега.
— Направил го е по заръка на следователя, за да защити детето от журналисти. Това не означава, че няма начини да се открие къде е.
— Радвам се да го чуя. — Ема се поколеба. — Но преди да продължим, трябва да съм сигурна, че момиченцето е дете на баща ми.
— Мога да ви уверя, мисис Клифтън, че в това няма място за съмнение.
— Откъде сте толкова сигурен?
— Мога да ви запозная с всички подробности, но се боя, че няма да ви харесат.
— Мистър Мичъл, не мога да повярвам, че можете да кажете за баща ми нещо, което да ме изненада.
Мичъл помълча, после каза неохотно:
— Знаете, че докато работех за сър Хюго, той се премести в Лондон.
— Избяга в деня на сватбата ми, ако трябва да сме по-точни.
Мичъл не коментира.
— Около година по-късно започна да живее с мис Олга Петровски на Лаундс Скуеър.
— Как е можел да си го позволи, след като дядо ми го остави без никакви пари?
— Не можеше. Ако трябва да говоря направо, той не само живееше с мис Петровски, но и преживяваше от нея.
— Можете ли да ми кажете нещо за тази дама?
— Много неща. Беше полякиня по рождение, избягала от Варшава през четирийсет и първа, малко след като родителите й били арестувани.
— Какво е било престъплението им?
— Това, че са били евреи — равнодушно отвърна Мичъл. — Успяла да пресече границата с част от семейните бижута и стигнала до Лондон, където наела апартамент на Лаундс Скуеър. Малко след това се запознала с баща ви на един коктейл, даден от техен общ приятел. Той я ухажвал няколко седмици и се нанесъл при нея с обещанието да се оженят веднага след като мине разводът му.
— Казах, че нищо не би ме изненадало. Сбъркала съм.
— Става още по-лошо — продължи Мичъл. — Когато дядо ви почина, сър Хюго незабавно заряза мис Петровски и се върна в Бристол, за да сложи ръка върху наследството и да заеме председателския пост в борда на директорите на „Барингтън Шипинг“. Но не и преди да открадне всички бижута на мис Петровски, както и няколко ценни картини.
— Ако това е вярно, защо не са го арестували?
— Арестуваха го — каза Мичъл. — И щяха да повдигнат обвинение срещу него, но съдружникът му Тоби Дънстейбъл, който беше свидетелствал срещу него, се самоуби в килията си в нощта преди процеса.
Ема сведе глава.
— Желаете ли да спра дотук, мисис Клифтън?
— Не — каза Ема и го погледна в очите. — Искам да знам всичко.
— Макар баща ви да не е знаел, когато се върна в Бристол, мис Петровски беше бременна. Тя роди момиченце, записано в акта за раждане като Джесика Петровски.
— Откъде знаете?
— Мис Петровски ме нае, след като баща ви вече не можеше да ми плаща. Ироничното е, че тя остана без пари точно когато баща ви наследи огромно богатство. Това беше причината да дойде в Бристол с Джесика. Искаше сър Хюго да научи, че има още една дъщеря, и смяташе, че отглеждането й е негова отговорност.
— А сега моя — тихо рече Ема. Замълча за момент. — Но аз нямам представа къде да я търся. Надявах се, че ще можете да ми помогнете.
— Ще направя каквото мога, мисис Клифтън. Но след толкова време няма да е лесно. Ако открия нещо, вие ще сте първата, която ще научи — каза детективът, докато ставаше.
Докато Мичъл се отдалечаваше с накуцване, Ема се почувства малко виновна. Не му беше предложила дори чай.
Ема бързаше да се прибере и да разкаже на Хари за срещата си с Мичъл. Когато нахълта в библиотеката в Барингтън Хол, той тъкмо оставяше слушалката. На лицето му беше цъфнала такава огромна усмивка, че тя каза само: