— Клифтън, благодарен съм ти за откровеността по този въпрос. Не е лесно да те разпитват за приятел. Никой не обича доносниците.
Последва нова дълга пауза, но Себастиан не я наруши.
— Явно няма причина да безпокоя Кауфман — рече накрая директорът, — макар че ще се наложи да поговоря с Мартинес, за да съм сигурен, че няма да наруши някое училищно правило през последните си дни в „Бийчкрофт“.
Себастиан се усмихна, а по носа му се стече капка пот.
— Въпреки това писах на баща ти и му обясних, че ще се прибереш у дома няколко дни по-рано. Но поради прямотата ти и очевидното ти съжаление няма да информирам приемащия наставник, че си временно отстранен.
— Изключително съм ви благодарен, сър — с истинско облекчение каза Себастиан.
— А сега ще си събереш багажа и ще се приготвиш да си тръгнеш незабавно. Директорът на пансиона е предупреден и ще уреди превоза ти до Бристол.
— Благодаря, сър — каза Себастиан и наведе глава, за да не може директорът да види ироничната му усмивка.
— Не прави опити да се свържеш с Кауфман или Мартинес, преди да си напуснал територията на училището. И още нещо, Клифтън — училищните правила важат за теб до края на срока. Ако нарушиш дори едно от тях, няма да се поколебая да преосмисля позицията си относно влизането ти в Кеймбридж. Разбра ли ме?
— Абсолютно — каза Себастиан.
— Да се надяваме, че си научил нещо от това изживяване, Клифтън. Нещо, което ще ти бъде от полза в бъдеще.
— Да се надяваме — каза Себастиан.
Директорът стана и му подаде писмо.
— Моля да предадеш това на баща си веднага щом се прибереш у дома.
— Разбира се — каза Себастиан и прибра плика във вътрешния джоб на сакото си.
Директорът протегна ръка и Себастиан я стисна, но не особено ентусиазирано.
— Успех, Клифтън — неуверено каза директорът.
— Благодаря, сър — отвърна Себастиан, излезе и тихо затвори вратата.
Директорът седна, доволен от начина, по който бе минала срещата. Изпитваше облекчение, но не и изненада, че Кауфман не е участвал в този противен инцидент, особено като се имаше предвид, че баща му, Сол Кауфман, беше в училищното настоятелство, а също и директор на „Кауфман Банк“, една от най-уважаваните финансови институции в Лондон.
Определено не искаше да си разваля отношенията и с бащата на Мартинес, който неотдавна беше намекнал, че ще дари 10 000 паунда на училищната библиотека, ако синът му влезе в Кеймбридж. Директорът не беше съвсем сигурен как дон Педро Мартинес е натрупал състоянието си, но всички такси и допълнителни екстри винаги се плащаха със запис.
Клифтън, от друга страна, беше проблем от момента, когато влезе в училището. Директорът се беше опитвал да прояви разбиране предвид всичко, през което бяха минали майката и бащата на момчето, но търпимостта на училището си имаше граници. Всъщност, ако нямаше изгледи Клифтън да спечели стипендията в Кеймбридж, д-р Банкс-Уилямс нямаше да се поколебае да го изключи още преди време. Радваше се, че скоро ще му види гърба, и се надяваше, че той няма да се включи към Старите момчета.
— Старите момчета — каза директорът на глас.
Вечерта трябваше да говори на годишната им вечеря в Лондон и да представи доклада си за края на учебната година — неговата последна, след петнайсет години като директор. Не му пукаше особено за уелсеца, който беше избран да го наследи: той беше от онези, които не си връзваха вратовръзката, и може би щеше да остави Клифтън само с едно предупреждение.
Секретарката беше преписала речта му на машина и му бе оставила копие на бюрото, за да го прегледа и евентуално да нанесе някои последни промени. Искаше му се да я прочете още веднъж, но срещата с Клифтън бе направила това невъзможно. Всички промени трябваше да бъдат добавени на ръка във влака до Лондон.
Погледна си часовника, прибра речта в куфарчето и се качи в личните си покои. Остана доволен, че жена му вече е приготвила вечерното сако и панталоните, колосана бяла риза, папийонка, резервен чифт чорапи и тоалетни принадлежности. Ясно беше изразил пред председателя на Старите момчета неодобрението си, когато бяха гласували да престанат да носят бели папийонки и фракове на годишната вечеря.
Жена му го откара до гарата само минути преди пристигането на експреса за Падингтън. Директорът си купи билет за отиване и връщане в първа класа и забърза по надлеза към последния перон, където влакът тъкмо спираше, за да изсипе пътниците. Стъпи на перона и отново си погледна часовника. Разполагаше с четири минути. Кимна на железничаря, който сменяше червеното си флагче със зелено.