— Всички да се качват — извика той, докато директорът вървеше към първокласните купета в началото на влака.
Директорът се качи, седна на мястото си в ъгъла и бе посрещнат от облак дим. Отвратителен навик. Напълно споделяше мнението на кореспондента от „Таймс“, който смяташе, че железниците трябва да осигурят повече места за непушачи в първа класа.
Директорът извади речта от куфарчето и я сложи в скута си. Когато димът се разсея, вдигна очи и го видя да седи срещу него.
29.
Себастиан смачка фаса, скочи, грабна куфара си от багажника над седалката и излезе, без да каже нито дума. Много добре осъзнаваше, че макар да не каза нищо, директорът не откъсна нито за миг поглед от него.
Помъкна куфара през няколко вагона до края на влака и се намърда в претъпканата трета класа. Загледа се през прозореца и се опита да измисли някакъв изход от положението.
Може би да се върне в първа класа и да обясни на директора, че ще прекара няколко дни в Лондон с чичо си, депутата сър Джайлс Барингтън? Но защо да го прави, след като му бе наредено да се върне в Бристол и да предаде писмото на д-р Банкс-Уилямс на баща си?
Истината бе, че родителите му бяха заминали за Лос Анджелис за церемонията, на която майка му щеше да получи дипломата си с пълно отличие, и щяха да се върнат в Англия едва в края на седмицата.
Защо не ми го каза от самото начало, несъмнено щеше да го попита Банкс-Уилямс, така че директорът на пансиона да ти купи съответния билет? Защото смяташе да се върне в Бристол в последния ден на срока, така че когато родителите му се върнеха в неделя, да не разберат нищо. Сигурно щеше да се получи, ако не се бе настанил в първа класа и не бе запалил цигара. В края на краищата беше предупреден какви ще са последствията, ако наруши още едно училищно правило преди края на срока. Край. Беше нарушил три правила още в първия час, след като бе излязъл от училището. Но пък откъде да знае, че ще се натъкне на директора?
Искаше му се да каже, че вече е от Старите момчета и може да прави каквото си иска, но знаеше, че това няма да проработи. А и ако решеше да се върне в първа класа, имаше опасност директорът да открие, че билетът му е за трета — номер, който опитваше всеки път, когато пътуваше до и от училище в началото и края на срока.
Настаняваше се в ъгъла на купето, за да може да наблюдава коридора. Когато се появяваше кондукторът, се измъкваше и се скриваше в тоалетната, но не заключваше вратата и оставяше знака за свободно. След като кондукторът продължеше в следващия вагон, Себастиан се връщаше в купето и оставаше там до края на пътуването. И тъй като влакът не спираше никъде, номерът винаги успяваше. Е, веднъж за малко да се провали, понеже кондукторът се върна. Себастиан моментално избухна в сълзи и се извини с обяснението, че майка му и баща му винаги пътували в първа класа и че той дори не знаел, че има и трета. Размина му се, но по онова време беше само на единайсет. Сега бе седемнайсетгодишен и никой не би му повярвал, дори кондукторът.
Нямаше никакви шансове за измъкване и след като прие, че няма да продължи в Кеймбридж през септември, Себастиан се замисли какво да прави, след като влакът пристигне на Падингтън.
Докато влакът летеше към столицата, директорът дори не погледна речта си.
Дали да потърси момчето и да му поиска обяснение? Знаеше, че директорът на пансиона му е купил билет за трета класа до Бристол, така че какво търсеше в първа класа, при това на път за Лондон? Да не би случайно да е объркал влака? Изключено. Просто не беше очаквал да го хванат. Както и да е, той пушеше, въпреки че изрично му беше казано, че училищните правила важат до последния ден. Момчето не бе издържало дори един час и ги бе нарушило. Нямаше смекчаващи вината обстоятелства. Клифтън просто го беше оставил без избор.
Утре сутринта трябваше да оповести пред учениците, че Клифтън е изключен. След това щеше да се обади на приемащия наставник в Питърхаус и на бащата на момчето, за да обясни защо синът му няма да продължи в Кеймбридж наесен. В края на краищата д-р Банкс-Уилямс трябваше да се грижи за доброто име на училището, което бе поддържал така грижливо през последните петнайсет години.