Обърна няколко страници от речта си и намери съответния откъс. Прочете думите, които бе написал за постиженията на Клифтън, поколеба се за момент и ги зачеркна.
Себастиан се чудеше дали да слезе пръв или последен. Нямаше кой знае какво значение, стига да внимаваше да не се натъкне на директора.
Реши да е пръв и прекара последните двайсет минути от пътуването, седнал на ръба на седалката. Провери джобовете си и установи, че разполага с един паунд, дванайсет шилинга и шест пенса — много повече от обичайното, защото директорът на пансиона му бе върнал всички джобни пари, които не бе изхарчил през срока.
Бе смятал да прекара няколко дни в Лондон и да се върне в Бристол в последния ден на срока, без абсолютно никакво намерение да предава писмото на директора на баща си. Извади го от джоба си. Беше адресирано до „Х. А. Клифтън, ескуайър: лично“. Себастиан се огледа, за да се увери, че никой не го следи, и го отвори. Прочете го бавно, после го прочете още веднъж. Писмото беше премерено, честно и, за негова изненада, не споменаваше нищо за Руби. Ако беше взел влака за Бристол, за да се прибере у дома и да предаде писмото на баща си, след като се върне от Америка, нещата щяха да са съвсем различни. По дяволите! Какво изобщо търсеше директорът в този влак?
Прибра писмото в джоба си и се опита да измисли какво ще прави в Лондон, защото определено нямаше да се върне Бристол, докато всичко не отшуми, а това нямаше да стане много скоро. Но колко време можеше да изкара с един паунд, дванайсет шилинга и шест пенса? Скоро щеше да разбере.
Беше до вратата на вагона много преди влакът да влезе в Падингтън и я отвори, докато още беше в движение. Скочи навън, затича се с всички сили към бариерата, тикна билета си на кондуктора и се смеси с тълпата.
Досега беше идвал в Лондон само веднъж, при това с родителите си, и тогава пред гарата ги чакаше кола, за да ги откара до къщата на чичо му на Смит Скуеър. Чичо Джайлс го беше завел до Тауър да види кралските бижута, а след това до музея на мадам Тюсо, където се полюбуваха на восъчните фигури на Едмънд Хилари, Бети Грейбъл и Дон Брадман, преди да седнат на чай и кифла в хотел „Риджънт Палас“. На следващия ден ги заведе в Камарата на общините и видяха Уинстън Чърчил да гледа свирепо от първия ред. Себастиан остана изненадан, когато видя колко е дребен.
Когато дойде време да се приберат, Себастиан каза на чичо си, че с нетърпение очаква отново да дойде в Лондон. Ето че сега беше тук, но този път не го очакваше кола, а чичо му бе последният човек, при когото би се осмелил да отиде. Нямаше представа къде ще прекара нощта.
Докато вървеше през тълпата, един забързан млад мъж го блъсна и едва не го събори — и дори не си направи труда да се извини.
Себастиан излезе от гарата и се озова на улица с викториански къщи, на някои от които имаше табели, че предлагат легло и закуска. Избра си онази с най-ярко полираното чукче на вратата и най-подредените саксии на прозорците. Приятна жена в найлонова домашна роба на цветя отговори на почукването му и се усмихна дружелюбно на потенциалния си гост. Дори и да се бе изненадала да види младеж в ученическа униформа на прага си, не го показа с нищо.
— Заповядайте — каза тя. — Търсите къде да отседнете ли, сър?
— Да — отвърна Себастиан, изненадан от обръщението „сър“. — Трябва ми стая за през нощта и се питах каква е цената?
— Четири шилинга на нощ заедно със закуската, или един паунд за седмица.
— Ще остана само една нощ — каза Себастиан. Явно на сутринта трябваше да потърси по-евтина квартира, ако възнамеряваше да остане в Лондон малко по-дълго.
— Заповядайте — каза тя, взе куфара му и тръгна по коридора.
Себастиан никога досега не бе виждал жена да носи куфар, но домакинята вече беше изкачила наполовина стълбите, преди той да успее да реагира по някакъв начин.
— Аз съм мисис Тибит — каза тя, — но редовните ми гости ме наричат Тиби. — И когато стигна площадката на първия етаж, добави: — Ще ви настаня в седма стая. Тя е в дъното на къщата, така че едва ли ще се събудите от сутрешния трафик.
Себастиан нямаше представа за какво му говори, тъй като никога през живота си не се бе будил от трафик.
Мисис Тибит отключи вратата на седма стая и се дръпна настрани, за да направи път на госта си.
Стаята бе по-малка от кабинета му в „Бийчкрофт“, но подобно на собственичката, беше спретната и чиста. Имаше легло с чисти чаршафи и умивалник в ъгъла.
— Банята е в дъното на коридора — обясни мисис Тибит, преди да я е попитал.