— Пета маса — напомни й мисис Тибит.
— А на девета искат още мюсли — каза Джанис.
— В такъв случай извади нов пакет от килера, заспала шматко.
Когато Себастиан приключи миенето, минаваше десет.
— Какво следва? — попита той.
— Джанис оправя салона и сменя покривките за утрешната закуска, а аз почиствам кухнята. Стаите се освобождават в дванайсет и след като гостите си тръгнат, сменяме чаршафите, оправяме леглата и поливаме цветята в саксиите.
— С какво да се заема аз? — попита Себастиан, докато си спускаше ръкавите.
— Вземи автобуса до Итън Скуеър и виж дали приятелят ти ще се върне в петък. — Себастиан си облече сакото. — Но не и преди да си оправил леглото и да си подредил стаята си.
Той се разсмя.
— Започвате да говорите като майка ми.
— Ще го приема като комплимент. Гледай да се върнеш до един, защото очаквам германци и може да се окажеш полезен.
Себастиан тръгна към вратата.
— Ще ти потрябва това — добави тя и му подаде двете монети по шест пенса. — Разбира се, освен ако не си решил да вървиш пеша до Итън Скуеър и обратно.
— Благодаря, мисис Тибит.
— Тиби. Вече е ясно, че ще станеш редовен клиент.
Себастиан прибра монетите и я целуна по бузите, което за пръв път я накара да млъкне.
Той излезе от кухнята, преди тя да е дошла на себе си, качи се бързо по стълбите, оправи леглото и подреди стаята си и слезе в коридора да направи справка с картата. Остана изненадан, че Итън Скуеър се произнася малко по-различно от училището, което бе отказало да приеме чичо му Джайлс заради някаква простъпка, за която никой в семейството не говореше.
Преди да излезе, Джанис го посъветва да вземе автобус 36, да слезе на Слоун Скуеър и да продължи пеша.
Първото, което забеляза, след като излезе, бе колко много хора бързат във всички посоки, с много по-различно темпо от жителите на Бристол. Нареди се на опашка на спирката. Няколко двуетажни автобуса пристигнаха и заминаха, преди да се появи един с номер 36. Той се качи на горния етаж и седна отпред, тъй като искаше да вижда добре всичко.
— Накъде, млади момко? — попита кондукторът.
— До Слоун Скуеър — отвърна Себастиан. — И бихте ли ми казали, когато стигнем?
— Два пенса.
Себастиан направо се омая от гледките, докато пътуваха през Марбъл Арч, по Парк Лейн и около Хайд Парк Корнър, но в същото време се опитваше да се съсредоточи върху това какво ще прави, когато стигне. Знаеше само, че Бруно живее на Итън Скуеър, но нямаше представа на кой номер. Надяваше се площадът да е малък.
— Слоун Скуеър! — извика кондукторът.
Себастиан бързо слезе, стъпи на тротоара и се огледа за някакъв ориентир. Погледът му се спря върху Кралския театър, където Джоан Плоурайт играеше в „Столовете“. Направи справка с картата, мина покрай театъра и зави надясно. Итън Скуеър се намираше на около двеста крачки.
Когато стигна, забави темпо с надеждата, че ще забележи червения „Ролс-Ройс“ на дон Педро, но от колата нямаше и следа. Едва сега си даде сметка, че ако не извади късмет, ще са му нужни часове, за да открие къде живее Бруно.
Докато обикаляше, забеляза, че близо половината къщи са превърнати в жилищни кооперации с апартаменти и до звънците има списък на обитателите. Другата половина си бяха къщи без никакъв знак кой живее в тях — имаха само месингови чукчета или звънец с надпис „Доставки“. Себастиан беше сигурен, че бащата на Бруно не е от онези, които биха делили входната врата с някой друг.
Изкачи стъпалата на №1 и натисна звънеца за доставки. След секунди се появи иконом с дълъг черен жакет и бяла вратовръзка, който му напомни за Марсдън в Барингтън Хол.
— Търся мистър Мартинес — любезно каза Себастиан.
— Тук не живее джентълмен с такова име — отвърна икономът и затвори вратата преди Себастиан да успее да попита дали има някаква представа къде живее мистър Мартинес.
През следващия час Себастиан се сблъска с отговори от „Не живее тук“ до затръшнати в лицето му врати. В края на втория час, когато бе стигнал отсрещната страна на площада, повтори за пореден път въпроса си и една прислужница попита:
— Това да не е чуждестранният господин с червения „Ролс-Ройс“?
— Да, точно той — с огромно облекчение потвърди Себастиан.
— Мисля, че ще го откриете на номер четирийсет и четири, две врати по-натам — каза прислужницата и посочи.
— Много ви благодаря — каза Себастиан.