— Изобщо няма да се бавя.
Себастиан излезе от кухнята и изтича по стълбите до стаята си. След като си събра багажа и оправи стаята, се върна и видя, че мисис Тибит и Джанис го чакат в коридора.
— Беше паметна седмица, направо незабравима — каза мисис Тибит, докато отваряше външната врата. — Двете с Джанис едва ли ще я забравим.
— Когато седна да пиша мемоарите си, Тиби, ще ти посветя цяла глава — каза Себастиан, докато излизаха на тротоара.
— Дотогава отдавна ще си ни забравил — каза тя малко тъжно.
— Няма начин. Това място ще стане мой втори дом, ще видиш. — Себастиан лепна целувка на бузата на Джанис и прегърна силно Тиби. — Няма да се отървете така лесно от мен — добави, докато се качваше в чакащото такси.
Мисис Тибит и Джанис му махаха, докато таксито потегляше обратно към Итън Скуеър. Тиби искаше да му каже още веднъж да се опита да позвъни на майка си веднага щом тя се върне от Америка, но знаеше, че е безсмислено.
— Джанис, иди да смениш чаршафите в седма стая — каза тя, когато таксито зави надясно и изчезна от поглед, и бързо влезе в къщата.
Щом Себ нямаше да се свърже с майка си, щеше да го направи тя.
Вечерта бащата на Бруно заведе момчетата на вечеря в „Риц“. Пак имаше шампанско и Себастиан за пръв път опита стриди. Дон Педро, както настоя Себастиан да се обръща към него, му благодареше отново и отново, че е поел вината върху своите рамене и че е направил възможно Бруно да продължи в Кеймбридж. „Толкова британско“ — повтаряше непрекъснато.
Бруно ровеше мълчаливо храната си и рядко се включваше в разговора. Цялата му самоувереност от следобеда сякаш се бе изпарила в присъствието на баща му. Най-голямата изненада на вечерта обаче дойде, когато дон Педро разкри, че Бруно има двама по-големи братя, Диего и Луис — нещо, за което приятелят му никога не бе споменавал, а и те определено не бяха идвали да го видят в училище. На Себастиан му се искаше да попита защо, но тъй като приятелят му продължаваше да седи с наведена глава, реши, че е по-добре да изчака, докато останат насаме.
— Работят с мен в семейния бизнес — каза дон Педро.
— А какъв е семейният ви бизнес? — невинно попита Себастиан.
— Импорт и експорт — отвърна дон Педро, без да навлиза в подробности.
После предложи на младия си гост първата му кубинска пура и попита какво смята да прави, след като няма да заминава за Кеймбридж.
— Май ще трябва да си търся работа — призна Себастиан, докато кашляше от пурата.
— Искаш ли да спечелиш сто паунда в брой? Можеш да свършиш една работа в Буенос Айрес и ще се върнеш в Англия към края на месеца.
— Благодаря, сър, много щедро от ваша страна. Но какво ще очаквате от мен срещу такава голяма сума?
— Ела с мен в Буенос Айрес следващия понеделник, остани за няколко дни като мой гост и после се върни с една пратка в Саутхамптън на борда на „Куин Мери“.
— Но защо аз? Нима някой от хората ви не може да изпълни подобна проста задача?
— Защото пратката съдържа семейни ценности — каза дон Педро, без да му мигне окото. — И ми трябва човек, който говори испански и английски и на когото мога да се доверя. Това, което си направил, когато Бруно е загазил, ме убеждава, че ти си подходящият човек. — Погледна Бруно и добави: — И може би това е моят начин да ти се отблагодаря.
— Много мило от ваша страна, сър — каза Себастиан, който не можеше да повярва на късмета си.
— Ще ти дам десет паунда в аванс — каза дон Педро и извади портфейла си. — Ще получиш другите деветдесет в деня, в който се върнеш в Англия.
Извади две банкноти от по пет паунда и ги сложи на масата. Парите бяха повече, отколкото Себастиан бе получавал през целия си живот.
— Защо двамата с Бруно не се позабавлявате този уикенд? В края на краищата напълно сте го заслужили.
Бруно не каза нищо.
След като и последният гост беше обслужен, мисис Тибит заръча на Джанис да почисти салона и да приготви масите за утрешната закуска, но първо да измие чиниите, сякаш никога досега не й бе давала подобни нареждания. После се качи горе. Джанис предположи, че отива в кабинета си да приготви списък за покупките. Мисис Тибит обаче седна на бюрото и се загледа в телефона. Наля си чаша уиски — нещо, което правеше много рядко, преди последният й гост да си е легнал — отпи глътка и вдигна слушалката.
— Телефонни поръчки — каза и зачака да я свържат.