— Име? — попита гласът.
— Мистър Хари Клифтън — отвърна тя.
— Кой град?
— Бристол.
— Адрес?
— Не го зная, но той е прочут писател — каза мисис Тибит, като се мъчеше да говори така, сякаш го познава.
Изчака известно време и тъкмо започна да се чуди дали линията не е прекъснала, когато гласът каза:
— Името на абоната не фигурира в указателя, мадам. Не мога да ви свържа.
— Въпросът е спешен.
— Съжалявам, мадам, но не бих могъл да ви свържа дори да сте английската кралица.
Мисис Тибит затвори. Поседя известно време, като се чудеше дали няма друг начин да се свърже с мистър Клифтън. Накрая се сети за Джанис, слезе в кухнята и я попита:
— Откъде купуваш онези книжки, с които все си пълниш главата?
— От гарата, докато идвам на работа — отвърна Джанис, без да спира да мие чиниите.
Докато обмисляше отговора й, мисис Тибит почисти печката и след като остана доволна от резултата, свали престилката си, сгъна я прилежно, взе пазарската кошница и заяви:
— Отивам на пазар.
Излезе от пансиона, но не зави надясно, както правеше всяка сутрин, когато искаше да посети месаря за най-добрия датски бекон, зарзаватчията за най-свежите плодове и хлебаря за най-топлите хлябове, току-що извадени от пещта и предлагани на разумна цена. Не и днес. Днес зави наляво и тръгна към гара Падингтън.
Държеше здраво чантата си, тъй като често й се случваше да слуша разказите на разочаровани и ядосани гости как са били ограбени секунди след като кракът им стъпи в Лондон; Себастиан беше последният пример. Момчето беше толкова зряло за възрастта си — и в същото време ужасно наивно.
Мисис Тибит беше необичайно нервна, когато пресече улицата и се вля в оживената тълпа, влизаща в гарата. Може би защото никога досега не бе влизала в книжарница. Не беше имала много време за четене, откакто съпругът и малкият й син бяха убити преди петнайсет години при една бомбардировка в Ийст Енд. Ако детето бе оцеляло, сега щеше да е горе-долу на възрастта на Себастиан.
Останала без покрив над главата, Тиби бе заминала на запад, подобно на птица, търсеща ново място за преживяване. Започна работа в пансиона „Сейф Хейвън“ като обща работничка. Три години по-късно стана сервитьорка и когато собственикът почина, тя не толкова наследи пансиона, колкото го взе, тъй като банката търсеше човек, който да плаща ипотеката.
Едва не фалира, но през 1951 г. бе спасена от Световното изложение, което привлече милион посетители в Лондон и пансионът за първи път излезе на печалба. И оттогава печалбата се увеличаваше с всяка година, макар и съвсем малко; ипотеката вече беше изплатена и бизнесът бе неин. Тиби разчиташе на редовните си посетители, за да изкара зимата, тъй като отрано беше научила, че онези, които разчитат единствено на случайни клиенти, скоро затварят врати.
Върна се в реалността, огледа се и видя табелата „У. Х. Смит“. Загледа как пътниците влизат и излизат забързано от книжарницата. Повечето си купуваха само вестник за половин пени, но имаше и такива, които разглеждаха рафтовете отзад.
Тя влезе и застана безпомощно в средата на книжарницата. Забеляза една жена с дървена количка да слага книги по рафтовете, отиде при нея, но не посмя да прекъсне работата й.
Жената я погледна и попита любезно:
— С какво мога да ви помогна, мадам?
— Да сте чували за писателя Хари Клифтън?
— О, разбира се — отвърна жената. — Той е един от най-популярните ни автори. Нещо конкретно ли търсите от него? — Мисис Тибит поклати глава. — Тогава да идем да видим с какво разполагаме.
Заведе я при секцията с табела „Криминалета“. Серията „Загадките на Уилям Уоруик“ беше подредена в спретната редица и празните места потвърждаваха колко популярен е авторът.
— Разбира се — продължи жената, — разполагаме и със затворническите дневници, както и с биографията от лорд Престън, озаглавена „Принципът на наследяването“, която е невероятно интересна и се занимава със случая Клифтън-Барингтън. Спомняте ли си го? Беше на първите страници на вестниците седмици наред.
— Кой от романите на мистър Клифтън ще ми препоръчате?
— Всеки път, когато ми задават този въпрос за който и да било автор — отвърна жената, — винаги препоръчвам да започнат с първата му книга.
И взе от рафта „Уилям Уоруик и случаят със слепия свидетел“.
— А онази книга за наследяването ще ми разкаже ли повече за фамилията Клифтън?