— Да. И освен това е интересна като роман — каза жената и поведе мисис Тибит към биографичния отдел. — Три шилинга, мадам. — И й подаде двете книги.
Мисис Тибит се върна в пансиона малко преди обяд и Джанис се изненада, като видя, че кошницата й е празна. И се изненада още повече, когато работодателката й се затвори в кабинета си и излизаше само когато на вратата почукаше евентуален клиент.
На мисис Тибит й бяха нужни два дни и две нощи да прочете „Принципът на наследяването“ от Рег Престън и накрая осъзна, че ще й се наложи да посети друго място, където никога не бе стъпвала, и че това ще е много по-изнервящо от посещението й в книжарницата.
В понеделник сутринта Себастиан слезе за закуска рано, тъй като искаше да поговори с бащата на Бруно, преди да е заминал на работа.
— Добро утро, сър — каза той, докато сядаше на масата.
— Добро утро, Себастиан — отвърна дон Педро и остави вестника си. — Е, реши ли дали ще дойдеш в Буенос Айрес с мен?
— Да, сър. С голямо удоволствие, стига да не съм закъснял.
— Изобщо не е проблем — каза дон Педро. — Само гледай да си готов, когато се върна.
— По кое време заминаваме, сър?
— Към пет следобед.
— Ще съм готов и ще чакам — каза Себастиан.
В този момент дойде и Бруно.
— Себастиан ще пътува с мен до Буенос Айрес — каза дон Педро, след като синът му седна. — Ще се върне в Лондон в края на месеца. Погрижи се да го посрещнеш, когато пристигне.
Бруно понечи да каже нещо, но точно тогава се появи Елена, сложи в средата на масата кошничка препечени филийки и попита Бруно:
— Какво желаете за закуска, сър?
— Две варени яйца.
— За мен също — каза Себастиан.
— Трябва да тръгвам — каза дон Педро и стана. — Имам среща на Бонд стрийт. — Обърна се към Себастиан и добави: — Гледай да си готов за тръгване в пет. Не можем да си позволим да изпуснем отлива.
— Очаквам с нетърпение, сър — с искрено вълнение отвърна Себастиан.
— Приятен ден, папа — каза Бруно, докато баща му излизаше. Не каза нито дума повече, докато не чу външната врата да се затваря. После погледна Себастиан и попита: — Сигурен ли си, че вземаш правилното решение?
Мисис Тибит беше изнервена. Не беше убедена, че е в състояние да премине през всичко това. Когато гостите седнаха за закуска, получиха преварени яйца, изгорели филийки и хладък чай. Накрая Джанис излезе виновната, нищо че мисис Тибит не беше пазарувала през последните два дни, така че хлябът беше корав, плодовете позагнили и беконът бе свършил. Джанис изпита облекчение, когато последният недоволен гост напусна салона. Един дори отказа да плати сметката.
Слезе долу в кухнята да види как се чувства мисис Тибит, но нея я нямаше никаква. Джанис се зачуди къде ли е изчезнала.
Мисис Тибит беше в автобус 148 и пътуваше към Уайтхол. Не знаеше дали ще може да се справи. Дори той да се съгласеше да се срещне с нея, какво щеше да му каже? От друга страна, какво й влизаше в работата? Беше така погълната от тревоги и мисли, че автобусът мина през Уестминстър Бридж, преди да слезе. Върна се пеша по моста над Темза, но не за да се любува на гледката, както правеха туристите.
На няколко пъти промени решението си, преди да стигне площада на Парламента. Крачките й ставаха все по-бавни и по-бавни, докато накрая не спря пред входа на Камарата на общините и, подобно на жената на Лот, замръзна на място.
Старшият портиер, който бе свикнал да се сблъсква с хора, изпълнени с нерешителност при първото си посещение тук, се усмихна на замръзналата статуя.
— Мога ли да ви помогна, мадам?
— Тук ли мога да се срещна с депутат?
— Имате ли уговорена среща?
— Нямам — каза мисис Тибит с надеждата, че ще я отпратят.
— Не се безпокойте, само малцина имат. Дано само въпросният депутат да е в Парламента и в момента да е свободен. Ако се наредите на опашката, някой от колегите ми ще ви помогне.
Мисис Тибит изкачи стъпалата, мина покрай Уестминстър Хол, нареди се на дългата мълчалива опашка и чак сега си спомни, че не е казала на Джанис къде отива.
Редът й дойде и я отведоха в Централното лоби, където някакъв служител я насочи към рецепцията.
— Добър ден, мадам — каза дежурният чиновник. — С кой депутат искате да се видите?
— Със сър Джайлс Барингтън.
— От неговия район ли сте, мадам?
„Още един шанс да се измъкна“, бе първата й мисъл.