— Не, благодаря — каза той. — С нетърпение очаквам да разбера дали имате новини за Себ. Родителите му не са на себе си от притеснение.
— Разбира се, горките — каза мисис Тибит. — На няколко пъти му казах да се обади на майка си, но…
— Но? — прекъсна я Джайлс.
— Дълга история, сър Джайлс, но ще гледам да ви я разкажа колкото се може по-бързо.
Десет минути по-късно мисис Тибит свърши разказа си с това как е видяла Себастиан за последен път, когато заминал с такси обратно за Итън Скуеър, и как оттогава не е чувала за него.
— Значи според последната ви информация той е останал при приятеля си Бруно Мартинес на Итън Скуеър четирийсет и четири?
— Точно така, сър Джайлс. Но аз…
— Много съм ви задължен — каза Джайлс, докато ставаше и вадеше портфейла си.
— Не ми дължите нищо, сър — отсече мисис Тибит. — Направих всичко това за Себастиан, а не заради вас. Но ако приемете един съвет от мен…
— Да, разбира се — каза Джайлс и отново седна.
— Себастиан се тревожи, че родителите му ще са ядосани, че е изпуснал шанса си да отиде в Кеймбридж и…
— Но той не е изгубил мястото си в Кеймбридж — прекъсна я Джайлс.
— Това е най-добрата новина, която чувам за тази седмица. По-добре го намерете бързо и му го кажете, защото той няма да иска да се прибере у дома, докато си мисли, че родителите му са му сърдити.
— Оттук отивам направо на Итън Скуеър четирийсет и четири — каза Джайлс и стана пак.
— Преди да тръгнете — каза мисис Тибит, без да помръдва от мястото си, — трябва да знаете, че той е поел върху себе си вината на приятеля си, поради което Бруно Мартинес не е бил наказан по същия начин. Така че може би заслужава потупване по гърба вместо конско.
— Вие сте невероятна, мисис Тибит. Трябвало е да станете дипломат.
— А вие сте ласкател, сър Джайлс, подобно на повечето членове на Парламента. Не че ми се е случвало да се срещам с други — призна тя. — Но да не ви задържам повече.
— Още веднъж ви благодаря. След като намеря Себастиан и оправим нещата — каза Джайлс, докато ставаше за трети път, — какво ще кажете да дойдете в Камарата на общините да пием чай?
— Много любезно от ваша страна, сър Джайлс. Но не мога да си позволя два почивни дни за една седмица.
— Тогава ще го направим следващата седмица — каза Джайлс, докато отваряше външната врата и излизаше на тротоара. — Ще пратя кола да ви вземе.
— Много мило от ваша страна, но…
— Никакво но. Себастиан е извадил късмет, огромен късмет, че е спрял на трийсет и седми номер.
Телефонът иззвъня и дон Педро отиде до него, но не вдигна слушалката, преди да се увери, че вратата на кабинета е затворена.
— Вашият международен разговор с Буенос Айрес, сър.
Чу се прещракване и друг глас каза:
— Диего.
— Слушай внимателно. Всичко се подреди по мед и масло, в това число и троянският ни кон.
— Това означава ли, че „Сотбис“ са се съгласили да…
— Скулптурата ще бъде включена в продажбите им в края на месеца.
— Значи ни трябва само куриер.
— Мисля, че намерих идеалния човек. Един училищен приятел на Бруно, който си търси работа и владее отлично испански. Още по-хубавото е, че чичо му е в Парламента, а един от дядовците му е бил лорд, така че си пада синя кръв по стандартите на англичаните, а това само ще улесни нещата.
— Той знае ли защо си го избрал?
— Не. И най-добре да си остане тайна — каза дон Педро — Така ще можем да останем настрана от цялото упражнение.
— Кога ще пристигне в Буенос Айрес?
— Довечера заминава с мен с кораб и ще се върне в Англия много преди някой да се е досетил какво правим.
— Мислиш ли, че е достатъчно голям, за да свърши такава важна работа?
— Момчето е по-възрастно от годините си. Още по-хубавото е, че обича да поема рискове.
— Звучи идеално. Бруно в играта ли е?
— Не. Колкото по-малко знае, толкова по-добре.
— Съгласен — каза Диего. — Имаш ли задачи за мен, преди да пристигнеш?
— Погрижи се товарът да е готов и да е регистриран в „Куин Мери“ за обратния път.
— А банковите документи?
Мислите на дон Педро бяха прекъснати от внимателно почукване по вратата. Той се обърна и видя Себастиан да влиза в стаята.
— Надявам се, че не ви прекъсвам, сър.
— Не, в никакъв случай — каза дон Педро, затвори телефона и се усмихна на младежа, който бе станал последното парче от пъзела.