Той прокара поглед по дължината на тялото й и разшири усмивката си.
- Харесвама ми. Той влезе вътре и затвори вратата. Изучи стаята и веждите му се повдигнаха. - Домът ти е много цветен.
Тя се огледа, опитвайки се да отгатне какво мисли той за нейното място. Не беше много. Имаше само пет свободни апартамента под наем, когато тя се премести в града. Този, която тя избра, имаше единична спалня и достъпен наем. Кратката петминутна разходка до работа, ако старата й кола някога се повреди, беше решаващият фактор. Не беше кой знае какъв, но не беше и зле.
Стените бяха чисто бели, но тя беше купила цветни мебели от магазин за втора употреба, за да ги оживи. Пейзажните платна за масово производство по стените отговаряха на нейния бюджет. Декоративните възглавници можеха да са малко, но бяха сладки.
- Много цветно - каза той отново.
- Знам. Вероятно малко прекалих. Тя се обърна към него. - Бях в бунтовно настроение.
- Не разбирам.
Тя обясни: - Майка ми винаги е казвала, че блестящото е долнопробно. Израснах в скучна къща. Така я нарекох. Нищо ярко освен слънцето се изсипваше през прозорците, тъй като тя също не вярваше в завесите. Грешниците се крият зад тях. Не тя. Искаше някой да може да се приближи до входната ни врата и да знае, че е живяла живот без грях.
Веждите му се вдигнаха.
- Блестящото е кофти? Какво означава това?
Тя се поколеба.
- Нищо добро, според майка ми. Ярките цветове означават, че нямаш вкус или класа. Тя се огледа отново. - Исках цвят през целия си живот и сега го имам на купчини. Прекалих с тях. Донякъде се радвам, че не ми беше позволено да рисувам стените. Собственикът на сградата ми каза „не“ и може би бих съжалявала, ако беше казал „да“. Мислех си, за неоново червено. Вероятно би се сблъскало с яркорозовите столове и яркосиния диван. Мел се ухили.
Той се засмя.
- Разбирам какво значи да искам нещо и най-накрая да имам шанса да го получа. Бях възрастен, преди да намеря свободата си.
Тя го погледна, но не видя никакъв знак, който да показва каквото и да е, че тя го отблъсква. Понякога тя правеше това, без да го е искала. Знаеше, че с произхода си от малкия град някои хора от града предполагаха, че е доста странна. Въпреки това той продължаваше да се усмихва. Част от нервността й избледня и тя пое останалата част от него.
Беше толкова висок и направо огромен. Тези негови гърди бяха супер широки и мускулите на ръцете му бяха достатъчни, за да я накара да мисли, че може да вдигне почти всичко. Това й харесваше. Накара я да се почувства изящна и женствена.
Тишината между тях нарастваше, затова тя я изпълни.
- Чух малко за предишния ти живот. Радвам се, че сега живееш в Резервата.
- Аз също. Той разтърси леко торбата. - Имаш ли нещо против да сложа това в твоята кухня?
- Моля, чувствай се като у дома си.
Не трябваше много да върви. Той остави чантата на нейния плот и Мел беше благодарна, че някои от навиците на майка й са останали. Апартаментът й беше чист. Тя не можеше да търпи бъркотиите. Когато за първи път се премести в тясното пространство, прекара първата седмица, без да пипне нищо. Това също беше част от нейната бунтовническа сцена, но не беше тази, за която се мислеше. Мръсните чинии означаваха в крайна сметка трябва да си наложи да ги измие ако искаше да яде; мръсните дрехи по пода се превърнаха в опасност да не се спъне, плюс факта, че нямаше чисти дрехи за носене.
- Гладна ли си? Той посочи торбата.
- Винаги мога да ям. Това беше истината. Никой никога не би я обвинил, че няма здравословен апетит. - Беше мило от твоя страна, че ми донесеш нещо. Благодаря ти.
- Трудно е да се готви с една ранена ръка.
- Това? Тя вдигна превръзката на няколко сантиметра. - Не е зле. Имала съм и по-лоши. Все още я нося, защото Мери се закани да дозира храната ми с онези хапчета за болка, които Вашият лекар и изпрати, ако не го направя и да напишае "глупав задник" на челото ми с маркер, след като припадна. Тя все още е разстроена от това, че съм простреляна.
Погледът му се прикова в нея.
- И аз съм. Защо би написала това на теб? Не звучи като нещо, което приятел би направил.
- Не мисля, че наистина би го направила, но е трудно да се каже кога Мери е сериозна. Не бях готова да рискувам.
- Би ли писала някога върху нея?
- Може би ако тя го направи първа. Ще се отмие.
Той се засмя.
- Ще запомня да те избягвам, ако имаш маркер.
- Никога не бих направила това с теб.
- Радвам се. Беше мило от негова страна да дойде, но тя просто не беше сигурна какво да каже по-нататък. - Хм ...
Той спря да отваря чантата и погледна към нея.
- Какво има?