- Ние сме добре, заяви един от тях.
Върна се в кухнята и по пътя грабна салфетки за масата им. След минути Джоел беше готов с поръчката им. Мери се появи, за да й помогне да носи всички чинии на два от най-големите им подноси. Мел забеляза колко нервна изглеждаше нейната приятелка.
- Ще държа тялото си между теб и тях. Просто гледай гърба ми и си представи, че ги няма.
Мери сбръчка носа си.
- Просто ...
- Ти си едно голямо страхливо пиле, когато става въпрос за Нови видове. Никой няма да те атакува. Просто носи подноса, остани зад мен и аз ще раздам чиниите и салфетките.
- За какво говорите? - попита Джоел.
- Нищо. Момичешки разговори.
Мел тръгна първа, с Мери по петите. Тя раздаде чиниите с храна, като се увери, че котешкият Нов вид си е получил доматите. Мери бързо избяга, когато приключиха, като отнесе празните подноси.
- Нещо друго? Мел погледна едва докоснатите им напитки.
- Всичко е перфектно. Благодаря ти. Русокосият кучешки вид, който като че ли беше ръководителят, се усмихна, но тя получи впечатлението, че не иска да се мотае наоколо.
Съобщението прието. Тя се завъртя и се насочи към предния плот. Винаги имаше нужда от прибори за подготвяне.
Тя приклекна зад плота, за да вземе купчина чисти салфетки от плат. Движение привлече вниманието й, когато някой на тротоара се приближи до входните врати. Тя се повдигна няколко сантиметра, за да погледне по-добре. Това бяха двама мъже.
И двамата стискаха пистолети близо до стомаха си.
Мел се вцепени, изтръпна от страх.
Тя се изкуши да скочи и да се втурне към вратите, за да се опита да ги заключи, но моментално осъзна, че никога няма да стигне навреме. Дори и да го направи, те просто щяха да отворят ключалката или още по-лошо - да стрелят през стъклото. По-добре беше да се обади за помощ.
Тя пусна салфетките и падна на ръце и колене, пълзейки към касовият апарат държейки главата си ниско. Те нямаше да знаят, че е там, освен ако не зърнат главата й да изскочи над плота или ако не се наведат над гишето.
Тя стигна до регистъра и грабна телефона под рафта. Набра 9-1-1 и го сложи до ухото си.
Камбаната иззвъня на входната врата и й каза, че са вътре в закусвалнята.
- Ръцете горе! - изкрещя един от мъжете.
Отне й няколко секунди, за да се свърже обаждането й, и след това започна да звънни. Тя прехапа устната си, сърцето й биеше силно. Това не беше първият обир, който бе преживяла. Тя беше оцеляла две, докато живееше в Индиана, работейки за място точно до главната магистрала. Да си точно под регистъра беше лошо място, но необходимо.
Телефонът отново звънна.
Отговорете, помоли се тя мълчаливо.
- Кой иска първо да бъде застрелян? Ако мръднете ще си го получите, заплаши втори глас. - Знаех, че ако чакаме достатъчно дълго, вие, гадове, ще се покажете. Разхождате се с дрехи, преструвайки се на мъже, но сте шибани животни.
Те не се интересуваха от парите на закусвалнята. Те бяха след Новите видове.
След петото позваняване проработи и на линията се чу мъжки глас. - Девет-едно-едно. Какъв е вашият спешен случай?
Мел се озова в трудна ситуация. Мъжете щяха да я чуят, ако проговори, дори шепнешком. Тя остави телефона на пода и се помоли операторът да може да чуе гласовете на въоръжените мъже.
- Не мърдайте, извика първият с висок глас. - Нито шибан мускул. Ще ви пръсна проклетите глави.
- Ние така или иначе пак ще го направим ... но кой иска да бъде първи? Вторият мъж имаше по-студен и спокоен тон. Това накара Мел да потръпне.
Ръцете й се разтрепериха, когато тя пъхна пръсти в страничния джоб на престилката си и ги уви около комплекта ключове, които държеше там. Беше ужасена, че ще дрънкат. Тя също беше побесняла. Тези мъже планираха да застрелят г-н Сини очи.
Погледна надолу и за миг се паникьоса, когато умът й блокира. Отне й секунда, за да си спомни кой ключ пасва на шкафа отляво. Тя го постави и завъртя ключалката. Направи меко щракване, но се надяваше, че не могат да го чуят, когато вторият мъж започне да изброява проблемите си с Новите видове. Той се впусна в разговор за това как те съсипват държавата и как ще стане герой за премахването на някои от тях от лицето на Земята.
Лудо копеле. Тя остави ключовете на рафта и грабна онова, което беше вътре в шкафа. Сърцето й биеше километър в минута. Тя беше изправена пред един от онези моменти, които променят живота, които никой никога не би трябвало да има.
Мога ли наистина да го направя? Ще умра.
От другата страна изгърмя пистолет - и времето изтече.
Мел спря да мисли и просто реагира.