Макар да бе обградена от тежковъоръжени рицари и да яздеше една застаряваща кобила, Мег се наслаждаваше искрено на ездата. Сладкият звън на звънчетата по веригите и по пелерината й предизвикваше птичките на надпяване и цялата околност се огласяваше от радостните им песни.
Високо в небето един орел диреше плячка. Пронизителният му писък звучеше като ликуващ химн на свободата. Мег заслони очите си с длан и проследи с поглед волния полет на птицата. И за кой ли път се запита какво ли е да се рееш така свободно из окъпаните в слънце сияйни небеса.
— Саймън! — каза Доминик, като дръпна юздите на коня си. — Това ли е мястото, където видя следата от елена?
Саймън огледа земята пред себе си, набраздена от множество ручейчета, които се стичаха от зъберите към река Блакторн. Дървета нямаше, защото почвата бе твърде мочурлива. Десетки тънки вадички лъкатушеха между кафявите туфи острица и ги свързваха в гъста водна мрежа, която в зависимост от това по кое време на деня я гледаше човек, изглеждаше сребриста, синя или черна.
— Прилича на него — отвърна Саймън. — Точно така, тогава дойдох от ей там. Езическата могила трябва да е в онази посока, на запад.
Той посочи встрани от каруцарския път, водещ към Карлайл — най-северното от шестте имения, които Доминик бе придобил заедно с единствената дъщеря и наследница на Джон от Къмбърланд. От другата страна на мочурището се извисяваха стръмни зъбери. По много от ридовете имаше сняг, навалял при последната буря. Камъните също носеха искрящи бели корони, които щяха да се разтопят чак в разгара на лятото.
— Мег — обърна се Доминик към съпругата си, — има ли през мочурището път до онзи дол?
Мег погледна долчинката, която се врязваше в зъберите. През лятото тя щеше да се превърне в мозайка от зелен гъсталак и слънчеви, обрасли с тучна трева полянки. Но в момента представляваше само една призрачна гора от бледи дънери и тъмни клони. Единствено храсталакът под тях бе започнал полека-лека да се раззеленява под ласкавите лъчи на слънцето. Малко поточе подскачаше весело през полянките, където младата трева си пробиваше път през сивокафявите останки от миналогодишната растителност.
— Вляво има брод — посочи Мег. — Прекосяването на мочурището ще ни позабави, но след това пътят е лек.
Доминик обходи с поглед цялата околност, запаметявайки разположението на зъберите и долчинката, на гората и поляните. Сетне погледна кучкаря, който кимна ентусиазирано. Хрътките също нямаха търпение ловът да започне. Откакто бяха отпътували от Нормандия, твърде рядко им се бе удавала възможност да половуват.
Доминик кимна на кучкаря и мъжът тутакси се спусна напред с хрътките. Когато лъкатушещият през мочурището брод беше открит, той изсвири с рога си, за да призове кучетата да се съберат и да чакат сигнал.
— Ти ще водиш — обърна се Доминик към брат си.
Саймън го задмина, като го изгледа изненадано. Доминик пусна пред себе си и другите рицари, които бяха не по-малко изненадани, и изостана последен, чак зад коня на Мег. Тя се извърна и го погледна въпросително.
— Не искам да бъдеш стъпкана от бойните коне в разгара на лова — обясни той. — Твоята кобила не е лоша, но е малко старичка за лов, още повече в такава местност.
— Ами ти? — попита Мег. — Ако изостана, ще изпуснеш плячката.
— Е, това няма да е последният ни лов.
— Моята кобила обаче ще си остане стара.
— Да, но ти няма да яздиш нея. Когато пристигнат моите рицари, ще получиш сарацинска кобила с козина, червена като косата ти.
— Наистина ли? — възкликна възбудено Мег.
— Наистина. От нея и Крузейдър трябва да се родят прекрасни жребчета.
— Пак размножаване — измърмори под носа си тя. — Това ли е единственото, за което служи една женска, според теб?
Доминик навярно не я чу, защото не каза нищо.
Твърдението на Мег, че първата част от пътя ще бъде доста трудна, се оказа напълно вярно. Докато търсеше предпазливо правилния път през туфите в мочурището, кобилата й се запъхтя и изостана на повече от тридесет метра зад рицарите. За разлика от нея бойните жребци, въпреки че носеха много по-голям товар, не бяха затруднени от тежкия преход, защото Доминик обучаваше конете си със същото старание, с което обучаваше и своите рицари. Ако останеше без въздух или без сили по време на битка, конят не просто ставаше безполезен, а и пречеше на ездача си.
Когато кобилата на Мег най-после се измъкна от заблатената местност, Доминик изравни коня си с нея и махна с ръка на валетите да ги задминават. Рицарите, които вече ги бяха изпреварили с повече от петдесет метра, следваха пътя на поточето през тревите и разпръснатите дървета, и скоро навлязоха в гората. Макар все още без листа, дърветата и храсталакът под тях бяха достатъчно гъсти, за да погълнат рицарите и последвалите ги валети без следа.