Мег и Доминик вече бяха изминали половината от разстоянието, което ги делеше от гората, когато във въздуха отекна звук на ловджийски рог. Те се спряха и се заслушаха. Рогът изсвири още веднъж, после още веднъж, отбелязвайки пътя на ловджиите.
— Завиха към един страничен поток — каза Мег, напрегнала слух.
Рогът изсвири отново, този път по-рязко.
— Открили са елена! — възкликна Доминик.
Затаили дъх, двамата продължиха да слушат сигналите на рога, които все повече заглъхваха. Еленът увличаше хрътките все по-далеч сред хълмовете и долчинките. Доминик се бе оказал прав: скоростта, с която препускаха ловджиите, беше главоломна и кобилата на Мег със сигурност щеше да изостане много след тях.
Съвсем ненадейно по гръбнака й плъзна тръпка на ледена тревога. Тя се огледа трескаво, сякаш диреше път за бягство.
— Какво има? — попита Доминик.
— Не знам. Изведнъж се почувствах като елена. Преследвана.
— Често ли ти се случва да се чувстваш така по време на лов? — заинтригувано попита той.
— Никога не ми се е случвало. Аз… — Гласът й секна като прерязан с нож.
На изток, точно между мястото, където стояха Доминик и Мег, и мястото, където рицарите преследваха елена, изсвири рог. И това не беше рогът на кучкаря на Блакторн.
— Познаваш ли този рог? — попита Доминик.
— Не може да бъде — промълви Мег. — Той не би сторил това.
— Кой?
— Дънкан. Това е бойният рог на рийвърите.
Рогът се чу отново, този път по-отблизо. Рийвърите преследваха не рицарите и валетите, а двамината, които бяха изостанали твърде неразумно назад.
— Мътните да го вземат! — процеди през зъби Доминик. — Има ли някъде наблизо място, където сам човек може да се брани срещу много нападатели?
— Има едно място, където не може да ни стигне никой.
— Къде?
— Натам — посочи Мег. — Но моята кобила не може… Преди да успее да довърши, Доминик я грабна от седлото, метна я на собствения си жребец и заби шпори в хълбоците му.
Зад гърба им се чуха ликуващи мъжки викове — викове на ловджии, съзрели набелязаната жертва.
22
Мег се приведе рязко вдясно от шията на жребеца, за да се предпази от най-ниския клон на един огромен дъб, който заплашваше да я събори от седлото. Зад нея Доминик се наведе наляво. Успяха да избегнат клона на косъм, ризницата на Доминик дори одраска кората му.
Зад тях се чуха мъжки викове. Ако това бяха рийвърите, значи бяха тръгнали да ги преследват нагоре по хълма.
Изведнъж долетя кучешки лай. Беше дрезгав и свиреп — лай на животно, в което още можеше да се различи вълкът.
— Преследват ни с кучета! — извика Мег, като се помъчи да погледне през рамо.
— Не се обръщай назад — рязко изкомандва Доминик. — Ще загубиш равновесие.
Без да отговори, Мег зарови отново лице в мощната шия на жребеца и се вкопчи в него с такава сила, че мускулите я заболяха. Въпреки това ако яката ръка на Доминик не я държеше здраво през кръста, тя със сигурност нямаше да може да се задържи на седлото. Не беше свикнала да препуска стремглаво на гърба на кон с размерите и мощта на Крузейдър.
Пулсът бучеше в ушите й и се смесваше с тътена на копитата на жребеца, с дълбокото му дишане и с тревожния звън на златните звънчета. Черната грива на Крузейдър шибаше лицето й и изтръгваше от очите й сълзи, които тутакси отлитаха по вятъра, причинен от яростното препускане на коня.
Скоро Крузейдър стигна върха на скалистия хълм и се спусна надолу. Навлязоха отново в гората, която ги скри от техните преследвачи. На няколкостотин метра от подножието на хълма се възправяше гора от огромни дъбове, израснали толкова нагъсто, че беше невъзможно да се мине през тях в галоп. Всъщност Крузейдър отказа, изобщо да продължи напред, независимо с каква скорост.
— По дяволите! — изруга Доминик, като пришпори жребеца. — Какво ти става, Крузейдър?
Крузейдър изпъна уши и изпръхтя, но не помръдна.
— Слизай! — каза Мег и се спусна на земята. — Бързо!
Доминик скочи от седлото и се приземи на два крака, с ръка върху дръжката на меча и с изопнато тяло, готов за бой. Мег дръпна кърпата от главата си и му я подаде.
— Завържи очите на Крузейдър — каза тя — и ме следвай. — Ако се запъне отново, остави го. Бързо! Ще ни настигнат!