Между самите камъни не помръдваше нищо, освен вятъра. Какво има на могилата? — полюбопитства Доминик.
— Древен храм под открито небе.
— Има ли в него място за кон?
Мег се поколеба.
— Няма значение — каза той, доловил колебанието й. — Ще държа Крузейдър тук отвън.
— Нищо няма да му се случи.
— Иди в този храм — каза Доминик. — Ако Дънкан е достатъчно смел или умен и успее да премине през камъните, там ще можем да се отбраняваме по-лесно, отколкото на това открито място.
— Ами ти?
— Аз ще дойда веднага, щом се погрижа за Крузейдър. Или ще ми трябват някакви специални заклинания или магически дарби, за да проникна вътре? — насмешливо попита той.
— Нищо повече от очите, които ти е дал бог — рязко отвърна Мег. — Ако това беше лошо място, кръстът ми щеше да пламне.
Доминик сви рамене.
— Няма значение. Бих се споразумял и със самия дявол, стига да ми предложи защита срещу Дънкан и неговите рийвъри.
— Не! — възкликна ужасено тя. — Никога не говори такива неща!
Той се засмя.
— Странна вещица си ти.
— Не съм вещица — каза Мег, като натъртваше на всяка дума. — Аз съм друидка. Това е нещо съвсем различно.
— На простите хорица им е трудно да направят разликата.
— Затова и са прости — тросна се тя.
— Отивай в храма, моя друидска съпруго. Аз ще се присъединя към теб след малко.
Мег заобиколи могилата и стигна до един процеп в скалите, от който тръгваше тесен, обграден от камъни и покрит с ланшни листа проход. Беше съвсем къс — само на няколко метра след процепа се откриваше обширно каменно помещение с кръгла форма. Дори някога да бе имало покрив, в момента нямаше и следа от такъв.
Подът му бе покрит с килим от гъста трева и диви цветя. В западната му част се извисяваха четири странни бели камъка. Може би някога бяха служили като подпора за изчезналия покрив, може да бяха обелиски, ограждащи вече несъществуващ олтар или пък бяха поставени там, за да бъдат огрявани по определен начин от слънчевата светлина и да отчитат смяната на сезоните — нямаше жив човек, който да знае със сигурност.
Ако някога друидите бяха знаели предназначението на могилата, на този храм и на четирите обелиска в нея, това знание беше погинало през вековете, изминали откакто брат бе вдигнал ръка срещу брата и Друидският вълк се беше изгубил безследно, а заедно с него — и мирът в друидските земи.
— Изглеждаш тъжна — каза Доминик иззад гърба на Мег. — Мястото ли те изпълва с меланхолия или си нещастна, защото Дънкан пропусна възможността да те отвлече?
— Това ли си мислиш?
Изкушението да й отвърне както подобава едва не надделя над здравия му разум. Доминик изруга тихо, но успя да се сдържи. Винаги ставаше много избухлив, когато кръвта му биваше разгорещена след някоя битка или опасност. Затова неговите воини се бяха научили да внимават и да не го предизвикват.
— Ще кажа само, че ми е писнало да слушам истории за теб и Дънкан от Максуел — каза горчиво той.
В тона на Мег имаше не по-малко горчивина.
— На мен също.
Доминик овладя гнева си, макар и с цената на много усилия.
— Стой тук — каза той. — Аз ще застана на пост отвън.
Мег мълчаливо проследи с поглед излизането му от каменния храм. Отне й съвсем малко време да намери подходящо местенце за отдих сред тревата и цветята. Тогава тя съблече пелерината си, обърна я наопаки, за да не накърни изящната тъкан и бродерията, и направи от нея възглавница. По време на лудешкото препускане плитките й се бяха разплели и разрошили. Мег свали златните звънчета, разтърси буйните си коси и се зае да ги разресва с инкрустирания със скъпоценни камъни гребен, който й бе подарил Доминик.
Като я гледаше от върха на могилата, където бе седнал, Доминик имаше чувството, че вижда пламък, разчесван от златни пръсти. Тихият напев на звънчетата по китките и около хълбоците на Мег подхождаше на чудесния ден така, както му подхождаха песните на птичките.
Колкото и строго да си повтаряше, че трябва да бди за евентуална поява на рийвърите, красотата и нежната музика на неговата съпруга непрекъснато привличаха погледа му. Накрая Доминик изруга наум, затвори очи и наостри уши, за да долови дали отнякъде не идват звуци, по-неприятни от звъна на малките звънчета и сладкопойните птичи гласове.
Но до слуха му не достигаше нищо, освен напевното жужене на насекомите и тихите въздишки на ветреца из нежните пролетни листа. Тогава той погледна Крузейдър. Знаеше, че може да разчита на неговия инстинкт при опасност.