Конят бе навел глава и лениво пасеше младите кълнове трева. От време на време вдигаше глава и с разширени ноздри и наострени уши душеше вятъра, дирейки някакъв знак за опасност. Очевидно обаче не долавяше никакъв мирис на непознати мъже, коне или кучета — както и на познати, впрочем, — защото след това продължаваше да подръпва тревните стръкчета с вид по-скоро на отегчен, отколкото на гладен кон.
Слънцето сипеше щедро топлата си благодат над земята и постепенно Доминик започна да се отпуска, да се освобождава от напрежението, което го бе обзело по време на бясната езда. Той погледна отново към Мег и видя, че е легнала на тревата с коса, разперена като великолепно копринено ветрило около главата й.
Изкушението да се присъедини към нея бе по-непреодолимо от всички изкушения, с които се бе сблъсквал в живота си.
Известно време Доминик успяваше да устои на чувството за мир и покой, което го съблазняваше като песен на сирени, но постепенно се увери, че бдителността му е напразна. Накрая той слезе от могилата, отведе Крузейдър до процепа в скалите и го завърза точно пред него, за да може жребецът да го предупреди, ако някой реши да мине оттам.
Вътре в храма Доминик свали бавно шлема си и го остави настрана. Тъмното му наметало се превърна в удобна постеля върху тревата и цветята. Щом го нагласи, той пренесе Мег върху него и легна до нея. Слънчевата светлина замайваше главата му като гъст ейл. Доминик свали ризницата и металните гривни от глезените си и се протегна, щастлив, че се е освободил от тежестта на бойните доспехи. Сетне въздъхна доволно и придърпа Мег в обятията си.
За пръв път от деня, в който бе разменил собствената си свобода срещу свободата на своите рицари в Йерусалим, Доминик льо Сабр заспа, без да сънува.
Когато се събуди, Мег първоначално не разбра къде се намира. Въпреки това не изпита никакъв страх. Горещата ласка на слънцето и сладките трели на горски птици я увериха, че е в безопасност, още преди да бе отворила очи. По-успокояваща и от птичите песни бе топлината на ръцете на Доминик, които я прегръщаха, и отмереният, спокоен ритъм на сърцето му под бузата й.
Изведнъж тя си припомни отчаяното бягство през гората, надигна глава и погледна през процепа към моравата и дърветата, които ограждаха древното светилище. Навел глава и отпуснал тежестта си върху трите си крака, Крузейдър спеше прав точно пред входа на храма.
Сенките се бяха удължили съвсем леко — значи не беше спала дълго. И въпреки това се чувстваше необикновено отпочинала и освежена. Тук винаги беше така. Сякаш на това място бе сбран целият покой на отминалите векове, за да бъде изпит от онези, които притежаваха мъдростта и умението да преминат през побитите камъни и да се качат на огряната от слънце могила.
Мег се обърна отново към Доминик и едва сега забеляза, че е свалил бойните си доспехи, за да легне до нея под слънчевите лъчи. Очевидно той също бе усетил целебната сила на това древно място.
Тази мисъл я сепна. От старата Гуин знаеше, че от хиляда години нито един мъж не е съумявал да преодолее страха си и да премине през двата пръстена от камъни, още по-малко — да се предаде на съня сред стародавния покой на могилата.
А ето че Доминик бе сторил тъкмо това.
Доказателството за този невероятен факт лежеше пред нея — с отпуснато силно тяло, със затворени очи, потънал в дълбок сън. Доминик льо Сабр, воинът, от чиято мощ се боеше дори кралят на Англия, се бе отдал всецяло на покоя и мира.
Помогни ми, моя съпруго. Помогни ми да донеса мир на тази земя.
Думите отекнаха в съзнанието на Мег толкова ясно, че първоначално тя реши, че ги е произнесъл самият Доминик. В следващия миг обаче осъзна, че чува гласа на миналото — глас от деня, в който съпругът й се бе освободил от лапите на отровата и я бе погледнал с очи, бистри като свещения извор в подножието на могилата.
Помогни ми, моя съпруго. Помогни ми да донеса мир на тази земя.
Как?
Слей норманската и друидската кръв в едно. Дари ме със синове.
Мег сведе очи към гъстите, разперени ресници на Доминик и към падналия на челото му перчем, тъй често скриван под бойния шлем. Спомняше си колко мека и хладна бе косата му под пръстите й и как бе казал, че му харесва ноктите й да дращят лекичко кожата му.
Тя нежно прокара длан по меката риза, която Доминик носеше под ризницата си. Изпод вървите на ризата се показваха черни косъмчета. Гъсти и къдрави, те съвсем не приличаха на гладката права коса на главата му. Дали са различни и на пипане, запита се Мег, и без да се замисля, дръпна вървите, за да може да провре пръсти под ризата на съпруга си.