— Вечерял ли си? — попита го той.
— Да — тихо отговори Свен. — Господарю, не разполагам с много време. Трябва да се връщам в Карлайл, за да се погрижа за своите овчици.
Белите зъби на Доминик проблеснаха в здрача. Мисълта, че свиреп мъж като Свен може да бъде овчар, беше повече от нелепа.
— Какво узна?
— Броят на рийвърите се увеличава.
— Колко са?
— Осем рицари, дванадесет валети, тридесет слуги.
— Имат ли коне?
— Това е проблемът им. Само двама от рицарите имат бойни жребци. Останалите яздят дребни, зле обучени коне. Очаква се обаче след няколко дни да им докарат по-добри животни от Шотландия.
— Оръжия?
— Рицарите са въоръжени като нас. Нямат същите умения, но са безмилостни и корави като камък. Все пак в шотландските вени тече викингска кръв.
На устните на Доминик трепна лека усмивка. Свен се гордееше безумно със северния си произход и тази негова гордост бе повод за много весели шеги сред рицарите. Но всички внимаваха да не го закачат на тази тема.
— Валетите са твърде стари — продължи Свен. — Някои от тях вече нямат сили дори да опънат лък.
Откъм двора долетя вик. Свен се завъртя толкова рязко, че тъмносивото му пилигримско наметало изплющя, и обходи двора с поглед, в чиито светли ириси трептеше хищен блясък.
— Няма нищо, просто пак са хванали Скокливка да краде хляб — каза Доминик. — Случва се всеки ден.
— Кога ще пристигнат останалите рицари? — рязко смени темата Свен.
— След девет дена. Най-малко.
— Много са. Рийвърите ще са готови за нападение още след три-четири дни.
— Ще ги отблъснем — каза Саймън. — Крепостта ще издържи на обсада.
— Тогава те просто ще нападнат първо каруците с багажа ни и чак след това ще се върнат тук — заяви Доминик.
— Да — кимна Свен. — Точно това е замислил Дънкан. Той е хитър воин, господарю.
— А рийвърите? Те склонни ли са да последват Дънкан? — попита Доминик.
— Най-добрите — да. А най-лошите са готови да последват всеки, който им обещае кръвопролития, даже Руфъс.
— Братовчедът на Дънкан — замислено каза Доминик. — Мислиш ли, че притежава поне половината от качествата на Дънкан?
— Не. Дънкан е като вас, господарю. Хората са готови да го последват и в самия ад. А подир Руфъс вървят само кучетата, и то само ако носи кървави късове месо в ръцете си.
Доминик се взря замислено в ширналите се пред погледа му поля и се потопи в покоя на падащата вечер. Имаше нужда от него.
Всяка нощ Мег се събуждаше с вик, обляна в студена пот. Когато я питаше какво й е, тя винаги отговаряше по един и същ начин, защото и сънят, който я стряскаше, бе един и същ.
Задава се опасност.
Каква опасност? Чума? Нападение? Отрова? Засада?
Не знам. Не знам! Знам само, че опасност заплашва Блакторн. Всяка нощ идва все по-близо, по-близо, по-близо! Прегърни ме, Доминик. Прегърни ме. Страх ме е за теб, господарю мой. Страх ме е…
Тогава той я прегръщаше, милваше косите й, сгряваше я с топлината си. И така до утрото.
Но след деня неизменно идваше нова нощ.
— Е — каза след дълго мълчание Доминик, — сега поне знам каква е опасността. Можеш да вървиш, Свен. Благодаря ти. Успял си да събереш безценна информация, както винаги.
Саймън изчака Свен да се отдалечи и се обърна към брат си.
— Какво означава това, че сега знаеш каква е опасността?
— Моята друидска съпруга постоянно сънува опасност, но не може да ми каже каква.
— А тя вече наистина е твоя съпруга — натърти Саймън. — Каквито и чувства да храни към Дънкан, Мег се отдаде на теб.
— Да — каза тихо Доминик. — Тя наистина е моя съпруга.
Но никога не говори за любов. Говори за наслада, за опасност, за смях, за крепостта, за градината, за зелените обятия на пролетта… но не и за любов.
Излекувай ме, Мег.
Обичай ме.
Дари ме със синове.
Саймън потупа с обич брат си по гърба.
— Хората от крепостта веднага разбраха — каза усмихнат той. — Разбраха го още в мига, когато те видяха да се връщаш от лова с Мег, сияеща като слънце в прегръдките ти.
Отговор не последва.
Неподвижен и безмълвен, Доминик продължаваше да се взира в притихналия хоризонт, докато накрая на небето не остана никаква светлинка, освен приличната на ятаган усмивка на луната.
Саймън чакаше, без да проявява нетърпение. Свикнал бе да чака така. Всеки път, щом получеше важни вести от Свен, Доминик заставаше на някое възвишение, за да проучи внимателно мястото, което предстоеше да превземе — било със сила, било с хитрост.