— Женска стая — изсумтя презрително Доминик. Заметнал гневно назад черното си наметало и поставил свитите си в юмруци ръце на кръста си, той обходи с поглед голата каменна стая. От канала, който се оттичаше право в крепостния ров, ставаше силно течение. Нямаше стенни драперии и дървени паравани да омекотят мразовития студ. Ваната навярно бе достатъчно голяма за жена, но изобщо не стигаше за мъж.
Поне водата беше гореща. От нея се издигаше топла пара, която изпълваше с топлия си дъх ледената стая.
— Защо, в името на всички ангели на страшния съд, единствената баня в тази крепост — и то каква баня — се намира в женското крило? — възкликна Доминик.
— Джон никога не е напускал Къмбърланд — спокойно отвърна Саймън. — Никога не е имал възможност да научи — и да се наслади — на сарацинските удобства. Навярно смята, че къпането е опасно за мъжествеността му.
— За бога, нима този човек е правил нещо друго през своя живот, освен да пръска семето си из цялата околност, при това докато съпругата му все още е била жива?
Саймън благоразумно замълча.
— Крепостната стена е по-скоро от дърво, отколкото от камък — продължи гневно Доминик, — оръжейницата представлява един ръждясал килер, повечето ниви не са изорани, водохранилищата са надупчени като сито, пасищата — изядени до гола скала, в езерата има повече бурени, отколкото вода, в гълъбарниците цари пълна бъркотия и дори няма зайчарник, та да има откъде човек да си набавя месо за трапезата зиме!
— Градините са превъзходни — изтъкна Саймън. Доминик само изсумтя.
— И птичарникът е чист — продължи Саймън. Споменаването на птичарника беше грешка. Лицето на Доминик веднага придоби свирепо изражение.
— Бог да порази мързеливия стопанин на тази крепост — изръмжа той. — Да има толкова много, а да го използва тъй зле!
Саймън погледна крадешком към валета на брат си. Момчето изглеждаше смутено и той не го винеше. Малцина бяха виждали Доминик разгневен. И никой от тях не бе останал очарован.
— Готова ли е банята на господаря ти? — попита го Саймън.
Валетът кимна припряно.
— Тогава се погрижи за вечерята му. Кана ейл, не, всъщност няколко кани. Студено месо. Сирене. Дали онези от кухнята са успели да приготвят що-годе приличен пудинг?
— Не знам, сър.
— Провери.
— И междувременно — намеси се Доминик — открий къде се крие годеницата ми.
Младежът изхвърча от стаята с невероятна скорост, забравяйки даже да дръпне завесата след себе си.
— Толкова страх не е брал дори в най-лютите битки с турците — каза Саймън, като затвори завесата, за да прегради пътя на студеното течение, идващо откъм вратата. — Бедното дете се плаши от теб.
Доминик издаде звук, приличен по-скоро на ръмжене, отколкото на отговор.
— Да не би соколът ти да е болен? — попита Саймън.
— Не.
— Или птичарникът е зле поддържан?
— Не.
— Да повикам ли някоя от слугините да ти помогне с къпането?
— За бога, не! — възкликна Доминик. — Притрябвали са ми разни женички с лица като суроватка, които да хленчат и да подсмърчат при вида на белезите ми.
Следващите думи на Саймън бяха произнесени с глас, който бе не по-малко леден от гласа на брат му:
— Тогава може би ти се иска да се поупражняваш с меча и щита? За мен би било чест да ти доставя това удоволствие.
Доминик се извърна към брат си и го измери с поглед от глава до пети.
В продължение на няколко напрегнати мига Саймън имаше усещането, че ще си получи боя, който сам бе предложил. От гърдите на Доминик се изтръгна шумна въздишка.
— Звучиш ми раздразнено, Саймън.
— Просто вземам пример от теб.
— Аха. Разбирам. — Ъгълчето на устата на Доминик се повдигна едва забележимо изпод мустака му. — Ще ми помогнеш ли да се изкъпя, братко? Нямам доверие на никой друг в тази крепост.
— Аз самият се канех да ти го предложа. Не ми харесва, че твоята годеница те отбягва и че домакинът ти е „твърде болен“, за да те посрещне както подобава.
— Да — мрачно кимна Доминик. После разкопча голямата скандинавска катарама, придържаща наметалото му, и метна обточената с кожи дреха към дървената маса до вратата.
Наметалото се приземи върху малкото ковчеже, донесено от Саймън, като накара запалените свещи да затрептят. На масата имаше още и гърненце с течен сапун.
Саймън отвори капака и го подуши.
— Мирише на цветя. Рози, струва ми се. — Той погледна лукаво своя брат, стараейки се да не издава веселието си.