— Заболя ли те? — попита той, стиснал челюст. — Аз…
В този миг Доминик започна бавно да се отдръпва от нея. Скритата милувка на плътта му по нейната плът накара Мег да потръпне от наслада и да го облее с топла влага, която улесни пътя му през глъбините на нейната женственост. Той предпазливо проникна отново по-навътре и от устните й се отрони задъхан стон.
Миг преди Доминик да се отдръпне отново, краката и се сключиха около хълбоците му и го притиснаха към нея. Този изблик на страст го пришпори като камшик. С дрезгав вик той започна да се движи с резки тласъци в нея — все по-бързо, все по-дълбоко.
Буен, непознат огън пламна в гърдите на Мег. Тялото й се залюля в ритъма на тези тласъци, увеличавайки силата на галещия утробата й натиск. Почувства как здравите ръце на Доминик я вдигат във въздуха, почувства огромната мощ на тялото му, почувства необузданата страст, която изгаряше и двама им в своя пожар.
Престанала да разсъждава, тя вкопчи пръсти в мускулестите му рамене и изкрещя името му с разтреперан от възбуда глас. В отговор Доминик се вряза в нея с невероятно мощен тласък, който до преди няколко мига би й причинил болка. Но не и сега. Сега цялото й тяло изгаряше в огъня на неземен екстаз, устните й мълвяха задъхано името на нейния воин, а пламналата й утроба приемаше горещите пръски на мъжката му мощ дълбоко в себе си.
Когато вълните на екстаза, които все още отзвучаваха в нея, най-после престанаха да й пречат да диша, Мег отвори очи.
Доминик я гледаше угрижено.
— Добре ли си? — попита тихо той.
Мег отвори уста да му отговори, но потръпна при спомена за изпитаната неземна наслада и успя само да прошепне:
— Да.
— Не те ли заболя?
— Ти си доста… ъъъ, страховит — каза тя. — Но не ме заболя.
— Сигурна ли си? Смятах да бъда много по-внимателен — призна Доминик. — Но ти оказваш пагубно въздействие върху способността ми да се владея.
— Не ме заболя. Напротив — достави ми огромна наслада.
Докато казваше това, Мег надигна глава, за да го целуне.
Движението накара Доминик, който все още бе вътре в нея, да трепне. Очите й се отвориха, а нов, мощен прилив на страстна възбуда я остави без дъх.
Доминик усети нейната реакция по трепетното свиване на нежните й дълбини и почувства как кръвта му отново пламва. Без да разделя телата им, той я вдигна и я отнесе на леглото.
— Не ме оставяй още — прошепна Мег, като го прегърна. Дъхът му секна.
— Харесва ли ти да съм в теб?
— Да.
Доминик легна внимателно върху нея, като се подпря на лакти. Мег потръпна блажено. И при най-малкото негово движение я обливаха вълни на огнена наслада. Защото вътре в нея мечът му бе жив, твърд и набъбнал.
— Не ти ли доставих удоволствие? — попита тя.
— Напротив. Достави ми толкова голямо удоволствие, че едва се държах на краката си.
Мег се размърда сладострастно под него.
— Наистина ли? Но ти все още си напълно… готов.
— Не „все още“. Отново.
Очите й се ококориха.
— Но още не е минал половин час!
Доминик се засмя и отново се плъзна внимателно вътре в нея, наслаждавайки се на всяка частица от топлата й, влажна, благоуханна вътрешност. После бавно се отдръпна. А когато се върна, го стори така, че Мег да почувства цялата тежест и мощ на възбудата му. Тялото й пламна.
— Истински воин… — промълви тя.
Плътният натиск в утробата й се удвои, изпълни я до пръсване, потопи я в сладко блаженство. Вече не можеше да мисли, можеше само да чувства. Искаше да каже на Доминик колко е хубаво да бъде слята с него, да се движи заедно с него, да споделя дъха и тялото му. Но единственият звук, който излезе от устните й, бе един изпълнен с трескав копнеж вик.
Доминик се засмя тържествуващо, опиянен от силата, която кипеше в тялото му — сила, разбудена и освободена от момичето, тръпнещо в сладки конвулсии под него. Той се наведе над нея, за да изпие тихите стонове от устните й, като не спираше да се движи ритмично — да се плъзга в нея и да се отдръпва, после да се връща и пак да се оттегля, докато не я накара да крещи силно, напрегнато, почти уплашено.
— Доминик!
— Прегърни ме. Този път ще полетиш много нависоко.
— Ами… ами ти?
— Аз ще бъда с теб. Лети, малка соколице. Издигни се чак до слънцето.
24
Саймън стоеше до портата и наблюдаваше многочисления поток от хора край голямата морава, на която се провеждаха погребалното пиршество и рицарския турнир в „чест“ на Джон от Карлайл, покойния господар на крепостта Блакторн. Предстояха последните двубои. До този момент блакторнските рицари бяха победили всички свои съперници-рийвъри с изключение на двама. Както можеше и да се очаква, и двамата непобедени шотландски бойци бяха рицари, завърнали се от свещения кръстоносен поход.