Наистина нямаше нужда да търсят свещеника. Беше застанал до Дънкан и бърбореше неспирно, като междувременно глозгаше голям агнешки кокал. Очевидно отегчен, Дънкан си даваше вид, че го слуша, но не откъсваше поглед от тълпата.
Когато Доминик и Саймън се приближиха, Дънкан тутакси усети, че най-после ще му се удаде възможност да изпита силата на кралския меч.
— Значи най-сетне се реши да участваш в игрите — каза той с нескрито задоволство.
— Донякъде — отвърна Доминик и се обърна към свещеника. — Достатъчно ли си трезвен, за да ни дадеш последно причастие?
Дънкан замръзна на място. Ясният му лешников поглед се премести от Доминик към Саймън, после обратно към Доминик.
— Откога рицарите трябва да се причестяват преди една обикновена игра? — попита тихо той.
— Отвличането на жени не е игра — каза Доминик. Гласът му бе студен и суров като погледа му.
— Отвличане на жени? — повтори слисано Дънкан.
Рицарите му се обърнаха и погледнаха двамата братя така, сякаш бяха извадили мечовете си.
— Да — мрачно кимна Доминик. — Отвличане на чужди съпруги.
— Кога?
— Преди няколко дни, когато бяхме излезли на лов.
Объркан, Дънкан погледна Саймън. Но ако някога бе открил в очите му шанс за приятелство, сега в тях имаше единствено мрачна враждебност.
— Не разбирам — тихо каза той.
Доминик се взря изпитателно в лицето на Шотландския чук и с неохота заключи, че Дънкан най-вероятно казва истината. Каквото и да бе станало в деня на лова, то не беше негово дело.
За съжаление това не променяше нищо. Шотландския чук беше твърде силен водач, за да го остави жив. Самото му съществуване бе заплаха за стабилността на Блакторн.
— Когато кобилата на Мег се умори от преследването на плячката — обясни Доминик, като извиси глас, за да надвика околния шум, — аз изостанах назад, за да бъда до нея. Скоро чухме друг ловджийски рог.
Дънкан понечи да каже нещо, но Доминик го прекъсна.
— Мег разпозна звука му — продължи той. — Беше твоят рог. Дънкан от Максуел. Освен това кучето, което се спусна да ни гони, също беше от твоите. Беше насъскано да преследва човешки дивеч.
— Не съм бил аз — решително заяви Дънкан. — Никога не бих преследвал Меги като престъпница, която трябва да се обеси.
Доминик се усмихна ледено.
— Нима? Аз пък мисля, че би го сторил, Дънкан. Мисля, че си го сторил. Ти знаеш, че Мег е ключът към предаността на хората от Блакторн. Който има нея, има и земята.
— Да — мрачно каза Дънкан. — По този въпрос съм напълно съгласен с теб.
— И тъй като двамата сте „привързани“ един към друг, ти се опита да откраднеш жената, която бог и крал Хенри дадоха на мен, с надеждата по този начин да ми откраднеш и Блакторн.
— Не е вярно!
— Можеш да викаш до довечера, пак няма да ти повярвам. Никой няма да ти повярва — спокойно заяви Доминик. — Имаш възможност да избираш, Дънкан от Максуел. Можеш да напуснеш тези земи завинаги…
— Не — прекъсна го Дънкан.
— Или да се изправиш срещу мен в честен двубой тук и сега.
Настъпи тишина, която се разпростря като вълна над цялото сбрано край моравата множество.
Мег, която разпитваше акушерката и старата Гуин за състоянието на Адела след раждането, вдигна глава. И тогава в необичайната, внезапна тишина отекнаха първите възбудени гласове.
Мечът.
Шотландския чук.
Свещеният ритуал на единоборството.
Кръвта се отдръпна от лицето на Мег. Тялото й се олюля.
— Не могат да го направят — прошепна тя.
Но знаеше много добре, че Дънкан и Доминик могат и ще се бият.
И един от двама им щеше да умре.
Мег хвана полите на дългата си смарагдовозелена рокля и се спусна към групата рицари. Хората й правеха път, предупредени от тревожния звън на златните звънчета.
Рицарите също го чуха и се обърнаха като един към друидското момиче, което тичаше към тях с развети като пламък коси.
Мег обаче имаше очи само за един от тях. Нуждаеше се от него повече от всичко на света, повече от слънцето и въздуха.
Без да обръща внимание на стоманената ризница и меча, които одраскаха нежната и кожа, тя се хвърли към него.
— Малка соколице — прошепна Доминик, като я улови нежно. Не можа да каже нищо повече.
Болката в очите й го порази. Без да го е грижа за хората, които ги гледаха, той я взе в прегръдките си и я притисна силно към себе си. Мег трепереше като лист, разтърсвана от нечовешко напрежение. Когато най-после усети, че тялото й се успокоява, Доминик внимателно я пусна.
— Всичко ще бъде наред — каза тихо той. — Който и от двама ни да победи, другият ще се погрижи за теб. Ти си ключът към заветния Блакторн.