Двата жребеца се изправна на задните си крака и изцвилиха предизвикателно. От гърдите на скупчените край моравата рицари се изтръгнаха окуражителни викове. Секунди по-късно жребците се спуснаха един срещу друг. Изпод огромните им копита хвърчаха чимове трева и пръст, а тътенът им огласи цялата морава. Двамата рицари на седлата летяха един към друг, вдигнали своите щитове и насочили застрашително копията си право напред.
При свирепия сблъсък на металните щитове и копия над моравата отекна оглушителен трясък. Конете залитнаха, сетне се изправиха отново и всеки препусна в галоп към противоположната страна на арената, за да тръгне оттам в нова атака. Земята отново затътна под копитата им. Отново се чу звън на метал и тъпия звук от сблъсък на мощни конски тела. Жребците отново се олюляха и отново се изправиха, готови за следващата атака.
После всичко се повтори още веднъж.
И още веднъж.
— Силите им са напълно изравнени — мрачно каза Саймън. — И конете им са еднакво мощни и обучени. Ако Дънкан не направи грешка или копието му не се счупи…
Трясък на строшено копие заглуши думите му. Но това не бе копието на Дънкан.
Беше копието на Доминик.
Макар че успя да отрази удара на Дънкан с щита си, внезапното счупване на копието свали Доминик от седлото. Той светкавично скочи на крака и се втурна към жребеца си, но Дънкан се завъртя рязко, за да блокира пътя му към Крузейдър.
Сетне конят на Дънкан се завъртя още веднъж, блъсна Доминик с хълбок и го събори на земята. Доминик се изправи отново, но Дънкан вече летеше към него с вдигнато копие. Ликуващите крясъци на рийвърите се смесиха с яростните викове и ругатни на блакторнските рицари.
Ужасена, Мег сплете пръсти в безмълвна молитва и потисна неистовия писък, който разкъсваше гърдите й. Огромният кафяв жребец на Дънкан се носеше неумолимо към Доминик. Копието на Дънкан бе насочено право към него. Ако Доминик решеше да се обърне и да побегне, щеше да бъде настигнат и стъпкан от коня. Ако предпочетеше да извади меча си и да се бие, щеше да бъде пронизан от копието на Дънкан или стъпкан на място.
— Не!
Никой не чу ужасения вик на Мег, защото цялата тълпа вече крещеше възбудено призиви и насърчения към двамата рицари. Саймън държеше своята снаха плътно до себе си, за да й попречи да се втурне към бойното поле. Тя се задърпа ожесточено от стоманената му хватка, после изведнъж притихна, осъзнала, че не може да направи нищо.
Доминик стоеше напълно неподвижно, сякаш бе решил да приеме смъртта си без съпротива. Всички рицари наоколо очакваха, че ще отскочи встрани в последния момент и така ще избегне и копието, и копитата на жребеца. Това бе обичайната бойна тактика в такива случаи, тактика, която даваше време на някой от другарите на останалия без кон рицар да му се притече на помощ.
Но днес никой нямаше да помогне на Доминик. Обичаят и законът забраняваха това. Не бързината и броят на приятелите, а божията присъда определяше оцелелия в един ритуален двубой.
Без чужда помощ Доминик щеше да отбягва ударите на Дънкан известно време, но рано или късно като всеки пешак щеше да остане без сили или да се препъне и да залитне. И тогава Дънкан щеше да се хвърли върху му и да го убие.
Кафявият жребец се носеше към Доминик все по-бързо и по-стремглаво. Доминик чакаше полуприведен, готов всеки миг да отскочи встрани. Предугадил намеренията му и твърдо решен да не го изпуска, Дънкан се надигна лекичко от седлото и замахна с копието. Лицето му се бе сгърчило в яростна гримаса.
За да избегне удара на стоманеното острие, Доминик трябваше да остане на място възможно най-дълго и да отскочи в едната или в другата посока чак в последния момент. Конят на Дънкан вече бе толкова близо до него, че пръстта изпод копитата му го обсипа като черен дъжд. И точно в мига, когато огромните подкови вече се спускаха към него, Доминик се хвърли встрани.
Мощен рев се изтръгна от тълпата — рев, който можеше да е както за, така и против господаря на Блакторн. Дънкан отново замахна с копието. Доминик отново отскочи встрани в последния момент. Тази игра на котка и мишка продължи още известно време. При всеки нов удар Дънкан се изправяше все по-високо на стремената, жадуващ да сложи край на неравния двубой.
При шестата атака Доминик отново скочи, но този път не встрани, а срещу Дънкан, сграбчи десния му крак и го дръпна с все сила. Тактиката му се оказа успешна — противникът му загуби равновесие и падна от седлото.
Още докато падаше, Дънкан пусна безполезното вече копие и посегна към меча си. Макар че се стовари тежко върху едното си рамо, той веднага се претърколи, както бе сторил Доминик преди малко, и скочи на крака като котка.