Застанал на прага, Доминик наблюдаваше съпругата си и Дънкан с мрачен поглед. Непрекъснато си повтаряше, че няма причина за ревността, натежала като олово в сърцето му. Но като гледаше как ръцете на Мег нежно галят мускулестата шия на Дънкан в търсене на рани, в ушите му звучаха всички грозни слухове, които се ширеха надлъж и нашир както преди, така и след пристигането му в Блакторн.
Годеницата на Дънкан.
Любовницата на Дънкан.
Вещицата чака, усмихва се и дебне подходящия момент.
— Беше само на крачка от среща с бога — измърмори Мег.
— Да. — Дънкан измъкна още един непокорен кичур от косата й и се усмихна дяволито. — Щях ли да ти липсвам, Меги?
— Колкото кучето липсва на котката.
Дънкан се разсмя и прибра огнения кичур под кърпата на главата й. Без да иска обаче дръпна самата кърпа и златните звънчета звъннаха тихичко. Тогава той свали венчето от главата на Мег, за да нагласи кърпата както трябва, сетне го сложи отново. Мег продължаваше да се занимава с раната му, без с нищичко да показва, че тази интимност й е неприятна.
Привързани един към друг.
Преструва се, че е щастлива със своя студен нормански съпруг.
Усмихва се и дебне подходящия момент.
— Ох! Боже мой, да не се опитваш да довършиш онова, което съпругът ти започна?
— Сигурен ли си, че няма да ти е трудно да преглъщаш? — попита Мег.
— Сигурен съм.
— Е, ти си един голям негодник и голям късметлия, Дънкан от Максуел.
— Така е — съгласи се той. — Но никога няма да имам жена като теб, Меги.
— И трябва да благодариш на бога за това — отвърна тя. — Питай Доминик. Толкова много го тормозя, че ме кара да нося вериги и звънчета, като че ли съм котка или сокол.
— Зле ли се държи с теб? — попита Дънкан. Закачливата нотка в гласа му беше изчезнала.
— Да се държи зле със своята друидска съпруга? С единствената си надежда за законни наследници? Да не би съпругът ми да ти изглежда глупак? — горчиво възкликна Мег.
— По дяволите, не. Този човек е хитър като вълк.
— Като глутница вълци. Не, не се държи зле с мен. В края на краищата звънчетата, който нося, са почти като тези на най-добрия му сокол.
Дънкан избухна в смях.
Усмихната, Мег го сгълча да седи мирен и се зае да втрива целебен мехлем в многобройните ожулвания и синини по широката му гръд.
Дебне подходящия момент.
За да отиде при шотландеца, когото винаги е обичала. Чака.
— Ако имаш трудности при преглъщането, веднага ела при мен — каза Мег, докато разтриваше с мехлема една синина на рамото на Дънкан.
— Винаги съм идвал, Меги. Самото ти докосване може да изцели човек, да не говорим за твоите вълшебни друидски отвари.
Доминик свали шлема си и го стовари на най-близката маса с такава сила, че купата с ейл, която Саймън бе оставил за рицарите, подскочи.
Мег рязко вдигна глава. Зелените й очи опипаха Доминик като безплътни ръце, търсейки скрити наранявания. Видя обаче единствено леден гняв и едва сега осъзна, че е застанала между мускулестите бедра на Дънкан. Изчервена, тя припряно отстъпи назад.
Дънкан се обърна и погледна Доминик. Изражението на новия му господар недвусмислено показваше, че не е никак щастлив да види съпругата си насаме с един полугол Дънкан от Максуел.
— Сега вече знам защо ми даде имение на три дни път с кон от тук — каза Дънкан с иронична усмивка.
— Гледай да стигнеш до там възможно най-бързо — отвърна хладно Доминик.
— Да, господарю. Ще се постарая. Харесвам си главата точно там, където е в момента.
С тези думи Дънкан се изправи и излезе с бързи крачки от стаята, като грабна наметалото си в движение. Студените сиви очи на Доминик пронизваха гърба му като кинжали.
— Накарах Едит да приготви банята — каза Мег. — Вече трябва да е готова. Да повикам ли Саймън да ти помага при къпането?
— Не. Предпочитам и аз да се насладя на твоето „целебно докосване“.
Думите му изплющяха като камшик. Мег трепна.
— Няма причина да ме подозираш в непочтеност — ядоса се тя.
Черната вежда на Доминик се изви скептично нагоре.
— Между мен и Дънкан няма нищо — възкликна тя. — За бога, съпруже, та аз дойдох в твоята постеля девствена!