— Лейди Маргарет, чакайте! — извика тя.
— Какво има? — нетърпеливо попита Доминик. — Отиваме на лов.
— Мари е зле — каза Едит. — Повърна закуската си и пъшка като родилка.
— По дяволите! — измърмори той.
Мег въздъхна.
— Трябва да се погрижа за нея, господарю. Ти отивай на лов.
— Не и без моята малка соколица.
Мег побърза да отиде при Мари. Доминик я последва и мълчаливо я зачака да прегледа болната нормандка. Нямаше съмнение, че състоянието на Мари никак не е цветущо. Кожата й бе бледа и посивяла, а инак червените й устни бяха загубили цвета си.
Когато Мег свърши с прегледа и с въпросите си към болната, Доминик вдигна питащо вежди.
— Най-вероятно е яла развалена риба — каза тя.
— Чудесно. Остави я на грижите на Едит.
Мег отхвърли идеята с едно махване на ръката.
— Едит не става за болногледачка. Когато болният повръща, тя също повръща. Отивай на лов. Аз ще дойда другия път.
Доминик се колебаеше.
Мег се надигна на пръсти и прошепна на ухото му:
— Върви, воине мой. На Мари не й е приятно, че я виждаш в такова състояние.
Доминик изруга полугласно, обърна се и излезе от стаята. След броени минути откъм двора долетяха тропотът и подвикванията на ловната дружина, която напускаше крепостта.
Мег не им обърна никакво внимание. Беше заета с една лъжица лекарство, което се опитваше да вкара капка по капка между бледите устни на Мари. Задачата изискваше доста търпение, защото по-голямата част от капките, едва стигнали до езика на норманката, я караха да повръща отново. Постепенно обаче Мег успя да й прелее достатъчно лекарство. Накрая Мари изпусна една дълга, отпаднала въздишка и потъна в сън.
Един поглед към ъгъла на слънчевите лъчи бе достатъчен на Мег да разбере, че дружината ловци вече са твърде далеч, за да може да ги настигне със старата си кобила. Докато се добереше до тях, ловът щеше вече да с свършил и те щяха да са потеглили обратно към крепостта. Тя въздъхна и насочи мислите си отново към Мари.
— Господарке! — извика Едит откъм салона.
Тревогата в гласа й накара Мег да скочи на крака.
— Какво има? — попита тя, когато вдовицата влетя в стаята.
— Конят на лорд Доминик е паднал и господарят е тежко ранен. Валетът каза, че животът му е в опасност. Трябва да отидете веднага!
Мег усети, че й причернява. След миг обаче успя, макар и с усилие, да си поеме дъх и да застави вцепенения си от ужас мозък да мисли.
Това ли е опасността, от която се страхувах?
— Какви са нараняванията му? — попита припряно тя.
— Валетът не ми каза.
— Заповядай кобилата ми да бъде…
— Вече е оседлана — прекъсна я Едит.
— Старата Гуин? — попита Мег, като се втурна към вратата.
— Пратих едно от момичетата от кухнята да я доведе.
— Остани при Мари. Ако започне отново да повръща, дай й дванадесет капки от това — каза Мег, като подаде на Едит едно шишенце.
После се спусна като обезумяла по извитата стълба към билкарника, грабна няколко шишенца с лекарства, уви ги в парцали, за да не се счупят при стремглавата езда, която й предстоеше, и изтича на двора. Там вече я очакваше Хари, който я качи на седлото с неподозирана за сакатото му тяло сила.
— Този глупав валет препусна като стрела обратно към гората веднага щом ми съобщи лошата вест — измърмори ядосано той. — Можеше да ви изчака, за да ви покаже пътя.
— Познавам тези земи по-добре от всеки новодошъл — каза Мег. — Къде е съпругът ми?
— Момчето каза, че злополуката е станала при северния зъбер, малко на юг от каруцарския път — там, където потокът Свещен кръст се спуска от зъбера.
— Чак там! — ужасено възкликна тя.
— Безсмислено е да се ходи за диви патици на това място. И най-големият глупак знае, че там шубраците са твърде гъсти за лов със соколи…
Едва сега Хари забеляза, че си говори сам. Мег беше пришпорила старата кобила в галоп и вече се носеше по подвижния мост. Сетне препусна през ливадата със скорост, която накара и кокошките, и хората да се разбягат подплашени. Чу, че васалите викат след нея, но не им обърна внимание.
В главата й имаше само една мисъл. Съпругът й лежеше тежко ранен нейде в гората. Нуждаеше се от нея, а тя не беше там.
Пришпорвана непрекъснато от Мег, кобилата препускаше напред с всичка сила. От двете им страни прелитаха поля и каменни дувари. Скоро обработваемите земи и последните къщурки останаха зад гърба им, но животното беше цялото обляно в пот. А когато навлязоха в гората и пътят стана по-труден и по-стръмен, кобилата вече едва дишаше. Хълбоците й бяха покрити с пяна.
Колкото и да не й се щеше, Мег се видя принудена да намалява скоростта поне в най-стръмните участъци. Но веднага щом пътят станеше по-лесно проходим, тя отново пришпорваше кобилата. При нормална скорост й трябваше поне час, за да стигне до мястото на злополуката. Но Мег не възнамеряваше да се бави толкова. Думите на Едит се бяха забили като кинжал в сърцето й.