Тя вдигна ръка да я удари отново, но в този момент един рицар, който не изглеждаше чак толкова окаяно, колкото останалите, пристъпи към нея и я избута настрана.
— Руфъс няма да одобри това — каза спокойно той. — Той смята пръв да се възползва от услугите на вещицата. Не иска никакви белези по тялото й, освен тези, които сам ще остави. Беше категоричен по този въпрос тази сутрин, не помниш ли?
Едит сви кисело устни, но се отказа да удря Мег повече. Прекрасно знаеше какви са плановете на Руфъс за друидската вещица. Самата тя бе набила повечето от тях в дебелата му глава.
— Така ли се отплащаш за добротата, която прояви Блакторн към теб? — попита Мег, като се изправи и се загърна в пелерината, за да скрие тялото си от влажната мъгла и от похотливите погледи на рийвърите. — С предателство?
— Каква доброта? — гневно възкликна Едит. — Аз бях господарка на крепост, не по-малка от Блакторн, а се превърнах в проста слугиня.
— Твоята крепост беше превзета от норманите.
Лицето на Едит се изкриви от ярост. Светлите й очи придобиха животински блясък.
— Не беше честна битка — извика тя. — Те влязоха в крепостта чрез предателство.
— Честна или не, резултатът е все един и същ — каза Мег. — Семейството и съпругът ти бяха убити и ти бе оставена на милостта на своите съседи, които бяха в същото окаяно положение. Беше една бездомна, бездетна вдовица, преди лорд Джон да те приюти, да ти осигури почтена работа и да обещае да ти намери съпруг.
Едит се усмихна горчиво.
— Но първо се опита да ме заплоди.
Мег трепна.
— Не знаеше ли? — хладно попита Едит. — Господарят на крепостта вкарваше всяко момиче в леглото си, преди да му позволи да се омъжи.
Мег се опита да каже нещо, но вдовицата не беше свършила.
— На всяко момиче Джон обещаваше едно и също: че ако му роди дете, ще я направи господарка на Блакторн. Но това така и не се случи, защото след като прокълнатата му съпруга го напусна, той стана толкова немощен, че и най-обиграната уличница не можеше да изцеди от него дори и едно семенце.
Откъм другия край на поляната се чу вик, който прекъсна думите й. Руфъс се бе завърнал от Карлайл с провизии. Всички в стана, освен един рицар и един опърпан бракониер с унило лице, се скупчиха около своя водач, за да видят какво им е донесъл.
— Ейл? — извика жадно един от рийвърите.
— Да — ухили се Руфъс и слезе от коня.
Сетне отиде до огъня, свали шлема си и разтърси гъстата си червена грива.
— Има ли храна? — попита рязко Едит.
— Месо, хляб и сирене.
— Ами жени? — извика друг рийвър.
— Обещаха ни една от кухненските прислужници, само да й свърши течението.
— Защо да чакаме? — измърмори един от мъжете. — И без това докато й се изредим всичките, пак ще е цялата в кърви. Една няма да ни стигне.
Под прикритието на пелерината Мег инстинктивно плъзна ръце към корема си. По кожата й пролазиха тръпки, които нямаха нищо общо с влажния вечерен студ.
— Някакви вести от норманското копеле? — попита Едит.
Вместо отговор Руфъс само сви рамене. После видя застаналата от другата страна на огъня Мег и очите му светнаха.
— Ела при мен — заповяда й той.
Привидно спокойна, Мег заобиколи огъня и се изправи пред него. Погледът в очите му накара стомаха й да се свие. В гърлото й заседна буца.
Едит ги наблюдаваше с раздразнение, което обаче се постара да прикрие. Слабостта на водача на рийвърите към господарката на Блакторн беше добре известна на всички. Самата Едит я бе използвала като мотив, за да накара Руфъс да се отдели от Дънкан. Така че нямаше право да се оплаква от това, че Руфъс демонстрира тази своя слабост пред всички.
— Изчакай поне до утре вечер — каза тя. — Ще ти бъде много по-приятно да се въргаляш с нея пред очите на норманското копеле.
Мег усети, че й прилошава. Въпреки топлината на огъня тялото й се вледени.
— Що за лудост е това? — попита тя със спокоен глас.
— Не е лудост — отвърна Едит, — а отмъщение срещу норманското копеле и друидската вещица, която е негова курва.
— Какво отмъщение?
В гласа на Мег нямаше нито чувство, нито въпросителна нотка. Имаше само някакво неестествено спокойствие, появило се заедно с леда, който бе сковал душата й.
— Трябваше да оставиш норманското копеле да умре от отровата, която му дадох — яростно каза Едит. — Тогава можеше да успея да убедя Дънкан да превземе крепостта и всичко щеше да бъде наред. Но копелето оживя и аз ще му отмъстя!