— Говори по-високо — каза Мег. — И ме гледай в очите.
Рядко й се случваше да повишава тон на васалите на крепостта, но и рядко се случваше някой от тях да я лъже.
А сега случаят бе точно такъв. Пазачът лъжеше и лъжите задавяха гърлото му като пилешки костици.
— Аз… ветровете… ъъъ — изломоти той.
Светлосините му очи се взряха умолително в Мег и това я изпълни със съчувствие.
— Добри човече, кой ти каза да ме лъжеш? — тихо попита тя. Две ръце, загрубели от опъване на лък, залагане на капани и рязане с касапски ножове, се сплетоха отчаяно, просейки прошка.
— Господарят — прошепна пазачът.
— Той е прикован на легло. Нима ще кажеш, че си бил в покоите му и той ти е наредил да излъжеш господарката на крепостта?
Мъжът завъртя глава толкова отривисто, че мазната му коса се разроши.
— Сър Дънкан, господарке. Той ми каза.
Мег се вцепени.
— Какво ти каза Дънкан?
— Никакво еленско месо за норманците.
— Разбирам.
И наистина разбираше.
Полазиха я ледени тръпки. Беше посрещнала с радост завръщането на Дънкан от кръстоносния поход, защото неговият братовчед и евентуален приемник Руфъс не желаеше мир с крал Хенри. Колкото и да не й се нравеше мисълта да стане съпруга на един непознат нормански рицар като залог за запазване на мира в северните земи, още по-малко й се нравеше мисълта за нови кръвопролития. Постоянните размирици и метежи срещу английския крал — а и между самите амбициозни саксонци, чиито водачи като Дънкан воюваха в Светите земи — бяха съсипали хората на крепостта Блакторн, земите й, надеждата й за по-добро бъдеще.
Васалите хвърляха вината за злочестините си на своя господар и на отмъщението на друидската вещица заради нещастния й брак. За Мег опустошението на земите се дължеше на нехайството на баща й — човек, обзет от едничката мисъл да спре нашествието на англичаните, като омъжи дъщеря си за Дънкан от Максуел, наречен още Шотландския чук.
Ах, Дънкан, не се оставяй баща ми да те съблазни с приказките си. Това ще доведе до разруха и глад, до поля, напоени с кръв и обсипани с кръстове.
— Милейди?
В гласа на пазача се долавяше нерешителност, примесена с учудване. Господарската дъщеря внезапно му се бе сторила изпита и отнесена, и някак твърде състарена дори за една стара мома на деветнадесет години.
— Можеш да си вървиш — рязко каза Мег. — Благодаря, че ми каза истината, макар че още малко и вече щеше да бъде късно. И върви да убиеш един елен. На сватбения пир ще има еленско месо, нищо че ще е жилаво, понеже няма да има време за изсушаване.
Пазачът отдаде чест с мръсните си пръсти, но не помръдна от мястото си.
— Има ли още нещо? — попита Мег.
— Дънкан — простичко отвърна той.
— Той не е господар на Блакторн. Нито пък ще бъде. Аз обаче съм господарката на тази крепост. И ще продължа да бъда такава.
Пазачът погледна присвитите зелени очи, които го наблюдаваха втренчено, и реши, че е най-добре да остави господарите и господарките да разрешат този проблем помежду си. Той отиваше на лов за елен.
— Да, милейди.
Мег се загледа след пазача, който се спусна през двора със задоволителна скорост. Но задоволството й, както и самата скорост на мъжа, не продължиха дълго.
Тази война трябва да свърши, мислеше си Мег. Скоро не ще има живи, за да погребват мъртвите, не ще има и зрънце храна. Още една неплодородна година би означавала края на крепостта Блакторн.
Гальовно, меко докосване по глезените я изтръгна от мрачните й мисли и я накара да сведе поглед. Вдигнал глава към нея, Черньо я гледаше очаквателно.
— Налага се да почакаш, писане. Първо трябва да видя Дънкан.
Черньо се отърка още веднъж в полите й и се запъти към хамбара. Късмет, писане, каза си мислено Мег. Съмняваше се дали зърното в хамбара е достатъчно да изкуши някоя мишка да изостави оскъдните остатъци от храна по стърнищата.
Като придържаше простата си кърпа за глава, за да не я отнесе пронизващия вятър, тя се отправи към крепостта.
— Църквата ще одобри сватбата ви — дрезгаво каза лорд Джон. — Единственото, което се иска от теб, е да вземеш златото на норманеца. И живота му заедно с него!
Жестока усмивка изкриви лицето на Дънкан и то придоби чертите, характерни за викингската кръв, която течеше във вените на шотландското племе.
— Смятай, че е сторено — каза той. И избухна в смях.
Бледите устни на Джон се изопнаха в усмивка, по-студена дори от каменните стени на кулата. Незаконният му син приличаше на него не само по лешниковите очи и по косите с цвят на прясно изпечена глина, и двамата бяха воини, които не знаеха милост и не просеха пощада.