— Прати вест на рийвърите — продължи Джон. — Накарай ги да се смесят с гостите на сватбата в параклиса. Тогава…
Думите му се задавиха в пристъп на силна кашлица, която разтърси цялото му изнемощяло тяло.
Дънкан отиде до леглото, помогна на баща си да се надигне и го задържа изправен, докато не престана да кашля. После поднесе чаша с ейл към сухите устни на стареца и търпеливо го изчака да я изпие.
— Трябва да си почиваш — каза Дънкан.
— Не. Чуй ме. Все едно дали съм жив или мъртъв, ти трябва да оставиш сватбената церемония да тече, докато не се съберат всички норманци! Трябва! Едва тогава…
Нов пристъп на кашлица удави думите му и желанието му да го произнесе. Когато кашлицата утихна, Дънкан му даде още ейл, но този път добави към него и няколко капки от лекарството, което бе приготвила Мег, за да облекчи болките на баща си.
— Успокой се — каза Дънкан. — Слушам те. Какво си намислил?
С изненадваща нежност той приглади назад косите на Джон, станали сиви само за времето между последните две зими — откакто болестта бе започнала да изцежда силите му.
— Доведи Мег — прегракнало каза Джон. — Няма да имам сили да го кажа два пъти.
— Ще изпратя да я пови…
— Няма нужда — обади се от прага Мег. — Аз съм тук.
Вече не беше облечена като ратайкиня. Носеше дълга долна туника от мека розова вълна и връхна туника с горскозелен цвят, украсена с богато избродирани ширити. За разлика от повечето жени Мег предпочиташе тесните туники, защото не понасяше дрехите да спъват движенията й. Тънкият й кръст бе обхванат от широк платнен колан, който се спускаше през хълбоците й и се завързваше отпред, придържайки полите й прибрани, за да не й пречат, когато работи в билкарника. Ръкавите на горната туника бяха дълги, тесни и обточени с красива бродерия.
— Какво искаше да ми кажеш? — попита тя.
Напрегнатият й зелен поглед се отмести от мускулестото, пращящо от здраве тяло на Дънкан към повехналата сянка, в която се бе превърнал баща й. Изведнъж забеляза, че тапата на шишенцето с лекарството е извадена и погледна угрижено към Дънкан.
— Само две капки — каза той. Знаеше какво я тревожи.
Мег сви устни.
— Вече изпи толкова преди утринната служба.
И тримата знаеха, че отварата е много силна. Шест капки от нея бяха достатъчни да приспят дълбоко всекиго. Три пъти по толкова можеха да убият здрав човек. А баща й беше с крехко здраве и трябваше много да внимават по колко лекарство му дават.
— Няма значение — изръмжа Джон. — Ако ми е писано да умра, нека бъде тъй. Чуй ме добре, дъще на Ана от друидите. Ще се омъжиш утре, преди пиршеството.
— Какво пиршество? — гневно възкликна Мег. — Дънкан е забранил на пазача на дивеча да…
— Мълчи! — Джон се закашля отново, но този път по-слабо. — Когато свещеникът те попита дали си съгласна да се омъжиш, ще кажеш не.
— Но…
Джон не обърна внимание на опита и да се възпротиви, а продължи да говори заедно с нея. Гласът му беше сух и изнемощял, но както очите и тялото му, пламтеше, запален от трескавост, която се доближаваше до лудостта.
— Когато откажеш, норманците ще се объркат — каза той. — Дънкан ще ги удари и те ще бъдат мъртви. Тогава ти ще се омъжиш за Дънкан преди още кръвта по плочите на параклиса да е изсъхнала.
— Не мога да повярвам на ушите си — прошепна Мег. Слисана, тя погледна Дънкан. Лешниковите му очи бяха студени като ахати. Явно бе, че не ще получи помощ от него.
— Преди шест години църквата се противопостави на брака ни — извика тя. — И с основание, Дънкан. Ти си наполовина мой брат!
Думите й бяха последвани от продължително мълчание, нарушавано само от накъсаното, тежко дишане на стареца, чийто живот бавно гаснеше.
Дънкан го погледна.
— Кажи й — каза Джон.
Дънкан се обърна неохотно и се взря в напрегнатия смарагдов взор на жената, която в действителност нямаше никаква кръвна връзка с двамата мъже в стаята.
— Сладка Меги, аз съм най-много твой доведен братовчед.
— Глупости — тросна се тя. — Ти си незаконен син на Джон от Блакторн. Няма човек, който да не го знае.
— Да, аз съм негов син. Но ти не си му дъщеря.
Мег политна назад като зашеметена. После се овладя и гордо изправи рамене.
— Какво искаш да кажеш? — попита тя.
Преди Дънкан да успее да обясни, думата взе Джон.
— Майка ти беше трудна, когато се оженихме — каза той без заобикалки: — Ти може да си дъщеря на някой от доведените ми братя. А може и да си изчадие на някой от ратаите. Все ми е едно — кучката е мъртва, а и аз скоро ще си отида.
— Не ти вярвам — възкликна Мег. — Можеш да заблуждаваш свещениците с лъжи и злато и да изкушаваш Дънкан с обещания, които не си в състояние да изпълниш, но мен не можеш да излъжеш. Аз съм дъщерята на Блакторн. Сигурна съм в това така, както съм сигурна, че растенията в градината ще надигнат глави към слънцето!