Една от купите се прекатури изпод внезапно разтрепераните ръце на Мег и изсушените листа се пръснаха като ято патици, съзрели сянката на сокол над главите си.
— Момиче, ако не внимаваш, ще те пратя да плевиш градината, както когато беше на шест годинки.
Гласът на Гуин накара Мег да подскочи, разпилявайки още билки.
— Да не си болна? — попита старата жена. Тонът й изведнъж бе станал загрижен, вместо укорителен.
— Не. Просто… — Гласът на Мег секна.
— Просто какво?
— Несръчна.
— Ха! По-скоро ще река, че котките в Блакторн лаят, отколкото че ти си несръчна.
Мег се усмихна, обърна се и прегърна старицата с обич, която трудно можеше да бъде изказана с думи. Познаваше съсухреното лице на старата Гуин, нейната бяла коса и избледнелите й зелени очи като пръстите на ръцете си.
— Какво има, дете? — попита Гуин.
— Баща ми… — поде Мег, но думите замряха в гърлото й при спомена за грубите думи на Джон, с които бе отрекъл, че е неин баща.
При споменаването на Джон, последвано от мълчание, светлозелените очи на старата Гуин се отместиха към полицата, където за всеки случай пазеха второ шишенце от неговото лекарство. Полицата беше празна.
— По-зле ли е? — попита тя.
— Не бих казала.
— О, пък аз реших, че щом е изпил и второто шишенце с лекарство, сигурно е много зле.
— Второто ли? — Мег погледна през рамо и се сепна. — Няма го!
— Значи не си му го занесла ти?
— Не.
Мег изтича разтревожено до масата и разрови съдовете по нея, но не намери нищо друго, освен листа и изсушени цветчета. Сетне прегледа набързо и полиците, но липсващото лекарство го нямаше и там.
— Странно — измърмори тя.
После излезе в коридора, грабна една голяма свещ от поставката й, върна се с нея в билкарника и под смръщения поглед на Гуин се зае да огледа вече старателно всички ниши и полици, всички сандъци и легени в помещението.
Но търсенето беше напразно. Обзе я нов прилив на страх, двойно по-силен от този, който бе изпитала в стаята на лорд Джон.
— Изчезнало ли е? — попита Гуин.
— Да. А заедно с него и противоотровата. Може би Дънкан ги е взел. Сутринта, докато аз бях в птичарника, Джон е имал пристъп на силна кашлица.
Старата жена измърмори нещо на своя старинен език, но Мег не можеше да каже дали е било проклятие или молитва, защото не чу добре думите й.
— Това не ми харесва — каза Гуин вече по-разбираемо и погледна Мег. — Не казвай нищо на никого. Не ни трябват нови грижи.
Мег кимна.
— Да.
— Можеш ли да приготвиш още? — попита Гуин.
— От самото лекарство — да. Имам достатъчно семена. Но с противоотровата ще ми бъде доста по-трудно. Билката, която ми е нужна, расте само по диви места, а тази година разорахме всичко с надеждата за по-добра реколта.
Гуин изпъшка и разтърка кокалчетата на ръката си.
— От влажния вятър е — каза нежно Мег. — Взе ли от лекарството, което ти приготвих?
Старата жена сякаш не я чу.
— Гуин?
— Сънищата ми са неспокойни, но не заради вятъра — прошепна тя.
По гръбнака на Мег се плъзна ледена тръпка. Тя замълча и зачака да чуе какво е съзряла старата друидка в странния свят, който виждаше само насън.
Туй, що е написано в миналото, става бъдеще. Никой, ни лорд, ни васал, ще избяга от него. Духат ветровете на промяната и носят зов на боен рог и вълчи вой.
Гуин премигна замаяно, когато видението изчезна, видя изражението на Мег и въздъхна.
— Кажи ми за баща си — каза тихо старицата.
— Той твърди, че не е мой баща.
За изненада на Мег Гуин се усмихна. Но в тази усмивка нямаше топлота, нито радост. Въпреки напредналата си възраст, старата друидка имаше съвършено здрави и равни бели зъби. И в този миг блестяха с вълчи блясък. Опасен блясък.
— Сигурно те е заплашил, че ще те лиши от наследство и ще даде всичко на Дънкан? — попита тя.
— Само ако не се омъжа за Дънкан.
— Ами Доминик льо Сабр?
— Той трябва да бъде пронизан в мига, в който застанем пред олтара — отвърна без заобикалки Мег.
Дъхът се процеди през зъбите на Гуин с тихо свистене.
— Църквата никога няма да одобри това.
— Църквата ще бъде доволна да получи едно ново абатство.
— Твърде ниска цена за толкова жестоко вероломство.
— Всъщност не е — мрачно каза Мег. — Църквата всячески се опитва да ограничи властта на Хенри. А Дънкан ще гледа да засвидетелства почит към църквата, не толкова към краля. Никой няма да поиска отлъчването му. Джон явно си дава сметка за това, щом дори аз мога да го предвидя.
— Да, Джон е умен мъж, мътните да го вземат — измърмори Гуин. — Де да беше и малко по-милостив.
— В момента единственото, което го вълнува, е да се погрижи неговият син да наследи земите му.