Гуин поклати глава.
— А ти, друидска дъще? Съгласи ли се да вземеш Дънкан?
— Отказах.
— Добре.
— Тогава Джон нареди на Дънкан да се заеме незабавно с избиването на норманците…
Старицата вдигна глава и се ослуша.
— Откъм двора не се чува нищо, само гласовете на момите, които си разказват за своите любими.
Мег си пое дълбоко дъх и разпери ръце.
— Казах му, че ще сторя това, което трябва.
В стаята стана толкова тихо, че се чуваха дори недоловимите звуци от езичетата на пламъците, които ядяха восъка на свещите. Гуин въздъхна тежко.
— Вярно ли е? — попита след дълго мълчание Мег.
— Че не си дъщеря на Джон?
— Да.
— Вярно е — кимна старицата. — Той не ти е баща. Неговият доведен брат беше хубав и засмян мъж. Месец преди сватбата си Ана отиде при него.
— Защо? — възкликна шокирано Мег.
— В сърцето й нямаше любов към Джон, но тя знаеше, че трябва да се роди наследник на друидския вълк.
— Наследник на друидския вълк? — повтори Мег. — Какво означава това?
— Мъж мъдър и смел, който ще донесе мир в земите ни.
— Аха, митичната мъжка рожба на друидите. Но вместо това съм се родила аз. Жена. Какво разочарование.
Старата Гуин се усмихна и я погали по бузата. Ръката й беше нежна и суха като пламък на свещ.
— За Ана ти беше като дар от бога, Мег. Тя харесваше брата на Джон, но не го обичаше. Към Джон не изпитваше нито любов, нито страст. Но теб обичаше много. Затова остана с Джон, докато и васалите не те обикнаха.
— И тогава е отишла в онзи обитаван от духове лес, за да не се върне повече.
— Да — простичко отвърна Гуин. — Това бе най-доброто за нея, Мег. Адът е нищо в сравнение с онова, което трябваше да понася като съпруга на лорд Джон.
Старицата извърна глава и обходи билкарника със замислен, невиждащ поглед.
— Ще ми се сега бог да благослови и нас с милостта си — прошепна тя след малко. — Но се боя, че когато най-после се роди мъжът, достоен да носи друидския вълк, не ще има какво да наследи, освен прах и пепел.
— Какво представлява този друидски вълк? — объркано попита Мег. — Чувала съм васалите да го споменават шепнешком, но щом видят, че съм наблизо, винаги млъкват.
— Тока. Тока, направена преди хиляда години.
— Как изглежда?
— Вълча глава, изсечена от сребро. Очите й са от безцветни скъпоценни камъни, които са толкова твърди, че не можеш да ги одраскаш дори със стоманено острие — каза Гуин. — Голяма е колкото мъжка длан.
— Никога досега не си ми казвала за нея.
— Не се е налагало.
— А сега? — попита Мег.
— Идват нови времена. Умната жена се надява на най-доброто и се подготвя за най-лошото.
— И кое е най-лошото?
— Войната. Гладът. Болестите. Смъртта.
Мег потръпна. Старата Гуин бе произнесла гласно най-черните й страхове.
— А най-доброто? — прошепна тя.
— Мъжът с друидския вълк да донесе мир.
Мег си представи своята страна цъфтяща от благоденствие, неразтърсвана от сражения и в сърцето й трепна искрица надежда. Подобно чувство бе изпитала в птичарника, докато гледаше как Доминик гали сокола с изключителна нежност.
— Разкажи ми всичко, което знаеш за токата — настоя тя.
— То е съвсем малко.
— Все е по-добре от нищо.
Гуин се усмихна лекичко. Но когато заговори, усмивката й изчезна.
— От незапомнени времена нашите вождове са носели друидския вълк. И докато го носели, в земите ни царели мир и благоденствие.
— Какво е станало после?
— Братова завист. Съблазнена жена. Изневяра.
Мег се усмихна мрачно.
— Звучи ми доста познато.
— Друидите са хора като всички останали. Вождът бил убит от засада. Токата била открадната от плаща му.
Мег мълчеше, очаквайки да чуе още. Гуин не каза нищо повече.
— И тогава? — нетърпеливо попита Мег.
— От този ден насетне започнали войните. И от този ден насетне друидските жени зачеват много рядко, защото в живота им има твърде малко радост, а без радост и наслада нито една друидка не може да бъде оплодена от мъжкото семе.
— Щом този талисман е толкова важен, защо хората от племето не са го потърсили?
Старицата сви рамене.
— Търсили са. Но са намирали само завист и алчност. Токата така и не била открита. Говори се, че е скрита в една от древните могили близо до планината, пазена от духа на прелюбодейката.
Мег изпита странното усещане, че старата друидка не й казва всичко. Понечи да я попита, но щом погледна в очите й, разбра, че няма да узнае нищо повече.
— Да можеше да имам тази тока сега — въздъхна тя.
— Не си го пожелавай.
— Защо?
— Защото в момента е все едно дали би дала талисмана на Доминик льо Сабр или на Дънкан от Максуел — земите на Блакторн ще бъдат напоени не от бистра вода, а от кръв.