— Затова ли беше решил да водиш битка, когато знаеше, че тя ще бъде в центъра на бойното поле? — саркастично попита Доминик.
— Моите хора бяха получили строги заповеди — отвърна троснато Дънкан. — Ако някой от тях бе докоснал Меги дори само с пръст, щеше да бъде мъртъв.
— А моите хора? На тях какво беше заповядал? — гневно попита Доминик. — Как щеше да им попречиш да обезглавят една вероломна жена в стремежа им да се доберат до моя убиец?
Дънкан пребледня като платно.
— Меги — запротестира той, като се обърна към нея, — нямаше да стане така. Аз щях да те предпазя!
— Защо? Смъртта щеше да е истинско облекчение за мен.
Минаха няколко мига, преди горчивите й слова да проникнат през гнева на мъжете и да достигнат до съзнанието им. И когато това стана, и двамата се вторачиха в Мег.
— Какво говориш, момиче?! — прошепна слисано Дънкан.
— Джон се опитва да ме използва като повод за война с норманците още откакто бях осемгодишна — отвърна Мег. — Ако беше успял, нямаше да понеса да живея с мисълта, че съм станала причина за страданията на моя народ. Щях да приема с радост острието, което щеше да сложи край на живота ми.
— Не може да говориш истината, Меги.
— Може. Това е самата истина.
Доминик не се съмняваше, че всяка нейна дума е напълно искрена. Беше видял как зелените пламъци на пролетта горят в очите й и бе почувствал как целият народ на Блакторн се уповава единствено на нея. Мисълта, че е излъгала надеждите им, че не е оправдала доверието им, със сигурност би я съсипала.
Поразен от думите й, Дънкан прокара ръка през тъмната си коса. Нямаше представа какво би могъл да каже. Когато видя колко е нещастен, Мег въздъхна и нежно докосна с пръсти ръката му.
— Вярвам ти, че не си искал да ми сториш зло — каза тя.
— Благодаря ти — промълви Дънкан с тих, измъчен глас. — Аз… — Той поклати глава и положи длан върху нейната. — Не искам да те загубя, Меги. Никога не съм възнамерявал да те изложа на опасност.
— Не те обвинявам — каза тя, като се усмихна. — Ти си мъж. И просто правиш това, което всички мъже правят от край време.
— И какво правят всички мъже от край време? — попита хладно Доминик, като отмести ръката й от ръката на шотландеца.
— Искат земя и синове — отговори тя.
Доминик сви рамене.
— Това е все едно да кажеш, че слънцето изгрява и залязва.
— Да.
Това „да“ кой знае защо не се понрави на Доминик. Не му харесваше да го поставят в една и съща категория с Джон — човекът, който бе разярил и църквата, и краля със стремежа си да предаде Блакторн на своя незаконен син.
— Има неща, които са под достойнството дори на амбициозните мъже — каза той.
— Нима? — възкликна Мег. — Назови поне едно от тях.
— Притъпи малко остротата на езика си, съпруго моя. Не съм я заслужил с нищо, освен с това, че пощадих мъжете, които се опитаха да ме убият.
Мег спусна клепки и скри очите си от ледения сив поглед на Доминик.
— Моите извинения, съпруже. Боя се, че съм малко разстроена заради събитията от днешния ден. Никога не бих те поставила на една нога с простосмъртните мъже.
— Твоите извинения са по-остри и от оскърбленията ти.
Дънкан се подсмихна под мустак, развеселен от размяната на остри реплики между младоженците. Устните на Мег също се разтеглиха в усмивка, която тя едва успя да сдържи.
— Извини ме — обърна се Дънкан към Доминик, — но ще те оставя да опознаваш младата си съпруга.
— Не — отвърна бързо Доминик.
Стреснат, Дънкан се обърна.
— Ще влезеш в салона заедно с нас — продължи Дънкан. — Искам всички да видят, че идваш по своя воля, без никой да притиска нож между бедрата ти.
Мег нададе слисано възклицание и впери поглед в Дънкан. Бузите му се обагриха в ярка червенина. Споменът явно бе твърде смущаващ за него.
— Хвани го под ръка — нареди Доминик на Мег. — И след това никога повече не го докосвай пред очите ми.
Трудно сдържаната ярост в гласа му накара Мег да се извърне рязко към него. Онова, което съзря в очите му, я вледени. Без да каже нищо, тя пъхна пръсти под свития лакът на Дънкан.
Тримата поеха мълчаливо към големия салон, където горяха буйни огньове. По стените бяха опънати пъстри драперии. Сребърни съдове и бокали сияеха по всяко кътче на дългите дървени маси. Саксонци и норманци бяха старателно разпръснати по седалките, наблюдавани от множество мъже, които стояха покрай стените заедно с прислугата. Но тези мъже не държаха в ръцете си подноси и кани, а заредени арбалети.
Присъствието им имаше пагубен ефект върху празненството.
Джон очакваше Мег и Доминик. С един немощен, но повелителен жест той ги повика на подиума, върху който бе издигната господарската маса. Три чинии от ковано злато блестяха върху нея. По знак на Джон един слуга се приближи до масата, за да налее вино в една украсена със скъпоценни камъни чаша.