— Успешно.
— Да, и бъди сигурен, че и сега ще е така — рязко каза Доминик. — Ще ми достави огромно удоволствие да видя друидската вещица на колене пред мен. Привързани един към друг. По дяволите!
Саймън се усмихна. За пръв път откакто Джон бе произнесъл предсмъртното си проклятие, се чувстваше малко по-добре.
— Почти ми става мъчно за момичето — каза той.
Черната ъгловата вежда на Доминик се изви в ням въпрос.
— Тя няма представа какъв демон си, когато те предизвикат — обясни Саймън.
Доминик сви рамене и отново извърна поглед към салона, в който преди броени часове всички рицари от крепостта бяха чули своя стар господар да проклина новия.
Предсмъртно проклятие. Никой не можеше просто да махне пренебрежително с ръка на подобно нещо, дори безстрашен воин като Доминик льо Сабр.
— Доминик?
Той погледна въпросително брат си.
— Ами ако е бременна от Дънкан? — попита Саймън.
Доминик вдигна рамене.
— Ще отгледаме детето в Нормандия. А аз… — Той замълча. Саймън чакаше, без да откъсва от него черния си взор.
— А аз ще втълпя на моята съпруга, че друидска вещица или не, оттук насетне тя трябва да ми бъде вярна. Защото ако я хвана в изневяра, ще се моли на бога да я спаси от ада, в който ще превърна живота й.
— Ами друидското проклятие?
— Какво за него?
— Хората вярват в него, независимо дали ти му вярваш или не. Ако се отнасяш зле с нея… — Гласът на Саймън секна.
— Ако вещицата не ми роди син, аз ще унищожа нивите и стадата със собствената си ръка — горчиво отвърна Доминик. — Земите и богатството служат само за подигравка на мъжа, който няма наследници, които да берат плодовете на неговите усилия.
Юмрукът му отново се стовари върху масата с все сила, разтърсвайки масивното дърво.
— По дяволите, аз бях жестоко измамен. Да стигна толкова близо до мечтата си и да видя как само за миг тя става на пепел!
В напрегнатото мълчание, което настъпи след последните му думи, обичайните шумове, идващи от крепостта, звучаха някак прекалено силно. Скърцането на макарите, с които вадеха вода от кладенеца долу, подвикванията на слугите, които се разправяха къде е най-добре да се сложи някоя пейка или поднос или кой е забравил да сложи дърва в огъня, тихото, потискащо пращене на свещите. И всичко това на фона на хилядите въздишки на дъждовните капки, търсещи земята — този напевен шепот, който ни е тъй познат, че му обръщаме внимание чак когато спре.
Това напомни на Доминик за нежния дъх на Мег, излетял между устните й при неговото докосване.
Той рязко се изправи, напусна стаята и се отправи към извитата стълба, водеща към покоите на Мег. Докато се изкачваше по стъпалата, прескачайки по две наведнъж, Доминик си повтаряше наум откъси от Еклесиаста, за да си напомни, че в живота на хората винаги е имало малки битки и големи войни, и че всички те неизменно ни даряват с мъдрост.
Повтарянето на тези откъси се бе превърнало в ритуал, който почти винаги успяваше да смири яростта, кипяща в гърдите му. Способността му да се владее бе извоювана на твърде висока цена в един от султанските зандани. Единствено неговата самодисциплина го бе предпазила да не полудее. Беше се научил да се ръководи от хладните напътствия на своя интелект вместо от горещата, свирепа викингска кръв, която течеше във вените му, както течеше и във вените на Дънкан от Максуел.
Но тази вечер стоическото библейско изброяване на човешките грешки и неизбежните житейски кръгове не съумяваше да укроти нетърпението на Доминик. Зад привидно спокойната му външност гореше пламъкът на силен гняв — пламък буен и първичен като оня, който бе съзрял да гори в друидските очи на Мег.
Споменът за Мег, вървяща към него обгърната в сребърна мъгла и озарена от скрития в нея огън, накара слабините му да пламнат, а тялото му да се изопне от напрежение. Това го ужаси. Не бе предполагал, че способността му да се контролира е толкова крехка.
Нито пък бе осъзнавал колко силно желае тази вещица.
Ако не беше видял бурния, яростен пламък в очите на Мег, навярно все пак щеше да се опита чрез заплахи да я вкара в правия път… и в леглото. Но тя бе неподвластна на страха, също като него. Бе стояла до него, без да трепне, и се бе съгласила да стане негова съпруга, макар през цялото време да е знаела, че когото и да предаде, я очаква почти неминуема смърт.
Малцина мъже биха могли да сторят онова, което Мег бе сторила, без да трепне. Доминик за пръв път виждаше толкова смела жена.
Тази мисъл го накара да се закове на място. Беше само на няколко крачки от стаята на съпругата си.
Помисли. Кое би я сломило по-лесно — бързата, изненадваща атака или дългата обсада?