Нито едното, отговори си сам той. Тя умее да се защитава твърде добре и лесно може да превърне временната ми победа в поражение за цял живот.
Тогава какво? Мисли!
Най-добрият начин да превземеш едно укрепление е да използваш предателство отвътре.
Мисълта проблесна в главата му като мълния. И примката, която стягаше шията му още откакто умиращият Джон го бе проклел, започна лекичко да се разхлабва.
Предателство.
Отвътре.
Да!
Почувствах стреснатото й дихание и видях как бузите й поруменяват. В нея има страст. И аз ще я използвам за своя собствена изгода.
Когато се заизкачва по оставащите до покоите на Мег стъпала, Доминик вече се владееше напълно. Предстоеше му битка и той го знаеше. Опитомяването и прелъстяването на неговата друидска вещица щеше да бъде най-важната и най-трудно извоювана победа в живота му.
Първо, разбира се, трябваше да проникне през вратата на стаята й.
За разлика от повечето други стаи в коридора, тази на Мег имаше масивна врата, както и завеса, която можеше да се дръпне, за да спира течението отвън в случай че вратата бъдеше оставена отворена. Сега обаче вратата бе затворена. Съдейки по тежките й месингови панти, Доминик реши, че човек се нуждае от бойна брадва и здрави мускули, ако иска да я отвори без съгласието на господарката.
Звукът от удара на облечения му в метална ръкавица юмрук по дървената врата отекна гръмко в пустия коридор. Той смръщи вежди и почука още веднъж, този път по-лекичко.
— Кой е? — долетя отвътре гласът на Едит.
— Съпруг, който дири своята невяста — отвърна рязко Доминик. Вътре в стаята Мег трепна едва забележимо, доловила нотката на добре овладян гняв в гласа му.
— Отвори вратата — нареди тя на компаньонката си. — После ни остави сами.
Едит се колебаеше.
— Всеки мъж има право да бъде със своята съпруга — каза Мег със спокойствие, каквото съвсем не изпитваше. — Върви.
Макар и неохотно, вдовицата се подчини — отвори вратата, кимна на Доминик и се изниза покрай него. Скоростта, с която се отдалечи по коридора, подсказа на Доминик, че изражението му не е сред най-лъчезарните.
— Да не би компаньонката ти да се бои от мен? — попита с равен глас той, като пристъпи през прага.
— Да.
— Ти обаче не.
На устните на Мег трепна плаха усмивка. С меча и ризницата, чиито лъскави брънки трептяха като живи при всяко движение на мощното му тяло, Доминик изглеждаше като същински демон. Тя сведе поглед към ръцете си. Те лежаха в скута й с измамно спокойствие. Събитията от деня почти бяха притъпили способността й да изпитва каквото и да било.
Почти, но не съвсем. Непрекъснато си припомняше изключителната нежност, която Доминик бе проявил към сокола, и топлината, сгряла сивите му очи, когато й нашепваше за това как мечът му ще се прибере в нейната ножница.
Разкъсвана между друидското проклятие и друидската надежда, Мег отчаяно копнееше наистина да открие у Доминик топлота. Искаше и той самият да подири същата топлота у нея, да е дошъл при нея с открито сърце, а не със сдържаността и хладната пресметливост на тактик, който планира битка.
— Погрижих се гостите ти да бъдат настанени — каза тя с официален тон. Просто докладваше на новия господар за положението в крепостта, както бе свикнала да докладва на Джон.
— Моите гости? — вдигна вежди Доминик. — Не аз поканих рийвърите на своята сватба.
— Ковчежникът ще ти донесе сметките за проверка утре сутринта — продължи Мег. — Освен ако не предпочиташ аз да ги проверя вместо теб, както правех при баща… тоест при Джон.
Доминик изсумтя.
— Виждам, че си успяла доста бързо да превъзмогнеш скръбта си по него.
— Няма за какво толкова да се скърби. Още откакто заболя по жътва го мъчеха непрекъснати болки. Сега вече нищо не го мъчи.
— Хората в Блакторн изглежда приемат смъртта на своя господар по същия начин като теб. Единствено Дънкан беше истински покрусен.
— Да. Тат… Джон винаги се е държал по-различно с Дънкан. По-добре. — Тя сви рамене. — Сега вече знам защо.
Доминик не каза нищо. В продължение на близо минута той просто гледаше своята невяста с нетрепващия си орлов поглед.
Мег също мълчеше, но й бе невъзможно да стои напълно неподвижна под този хладен взор. Ръката й неволно се пресегна и взе едно от гладките речни камъчета, които, стояха в една купа до масата, формата, повърхността и приятната тежест на камъка й действаха успокоително.
Продължаваше да мълчи в очакване Доминик да заговори. И докато го чакаше, плъзгаше лекичко камъчето между дланта и пръстите си, припомняйки си колко часове бе прекарала заслушана в песента на река Блакторн, която се спускаше, бистра и пълноводна, от планините на Къмбърланд, през гори и дол чинки, до полята на Блакторн и оттам — към тайнственото море.