— И за това я оставяш да спи сама?
— Докато не видя, че кърви. Само така ще бъда сигурен, че няма като Джон да отгледам нечие чуждо копеле.
Саймън се намръщи.
— Искам да те помоля за една услуга.
Доминик вдигна въпросително вежди.
— Изпрати ме в гората да уловя с голи ръце дива котка — каза брат му.
— Моля?
— Това ще е далеч по-лесно изпитание от ужаса да съм покрай теб през седмиците, които трябва да изчакаш.
Доминик се намръщи.
— А като гледам колко войнствено си настроен — продължи Саймън, — най-добре ще е да последваш Дънкан и рийвърите. Те с радост ще влязат в битка с теб.
— Предпочитам да любя жена си.
— С наложницата ще имаш много по-малко проблеми.
Доминик махна раздразнено с ръка.
— Тогава с някоя от местните хубавици — предложи Саймън.
— Не се нуждая от сводник.
— Досега — да — съгласи се Саймън. — Но…
— Достатъчно.
Нямаше човек, бил той приятел, брат, или и двете едновременно, способен да кръстоса волята си с волята на Доминик, когато тонът му станеше такъв. Саймън млъкна и зачака.
— Свен при рийвърите ли е? — попита след известно мълчание Доминик.
— Още не. Ще му трябва известно време, за да се смеси с тях. Те са доста подозрителни.
— Тогава го задръж тук. Кажи му да държи под око неколцината рицари на Джон и да ми докладва незабавно дори при най-малкия знак за опасност от заговор.
— Съмнявам се, че те ще ти създават грижи. Твърде стари са, за да безпокоят когото и да било, дори собствените си жени.
— Въпреки това се погрижи всеки от тях да получи достатъчно земя, за да може да издържа себе си и своето семейство по начин, съответстващ на положението и на дългите години вярна служба при Джон.
— Ще бъде изпълнено. Имаш предостатъчно земи за раздаване.
— Да. Погрижи се също всеки от тях да получи по един вол и плуг за оране, дърва за строеж от горите ми, по четири овце, по една крава, кокошки, семена и зайци от онези, които донесохме за разплод от Нормандия. Не бива да им липсва месо.
Доминик продължи да изброява нещата, необходими за изграждането на едно малко поземлено владение. Саймън го слушаше като омагьосан, за кой ли път възхитен от способността на брат си да забелязва всички подробности. Независимо дали ставаше въпрос за война или земеделие, Доминик винаги проучваше детайлно всичко, установяваше какво му е необходимо, за да успее, и накрая светкавично атакуваше.
— Не забравяй съдовете за готвене. Те са по-ценни и от златото — завърши той.
— Всичко, което прави една съпруга доволна, е по-ценно от златото.
Доминик му хвърли страховит поглед. В черните очи на брат му имаше разбиране и прикрито веселие.
— Има ли още нещо? — попита Саймън.
— Да. Кажи на Свен да не изпуска от очи жена ми. Искам да съм напълно сигурен, че тя не се среща с други хора, освен с тези от крепостта.
— Наистина ли смяташ, че тя може да продължи да се среща с Дънкан и след женитбата си за теб?
— Тя е ключът към всичко, което някога съм искал от живота — глухо каза Доминик. — Докато не се убедя, че носи в утробата си моя наследник, аз ще я наблюдавам неотлъчно, както орелът наблюдава глупавия заек.
Сънят се сгъстяваше все повече и повече, разрушавайки покоя, намерен тъй трудно от Мег.
Опасност.
Тя трепна и се обърна на другата страна, сякаш се опитваше да избяга от нещо, видимо единствено за нейните очи. Но бягството бе невъзможно, защото сънят бе впримчен в съзнанието й, а самата Мег бе впримчена в съня.
Мрачен, безцветен, студен, кошмарът я погълна.
Смърт.
Остър писък заседна в гърлото й, впи ледените си нокти в нея.
Разруха.
Мег се замята като обезумяла, питайки безмълвно тишината какво трябва да стори.
Отговорът бе също толкова безмълвен. От пустотата, която я обгръщаше, се появиха зелени сенки. Сенките постепенно придобиха формата на причудливи растения, които пиеха дъждовни капки и разтваряха листенцата си към някакво невидимо слънце. Всички те имаха един и същ цвят, една и съща форма, едни и същи листа. И носеха едно и също усещане — усещане за тишина и девствена земя.
Върви.
Все още със затворени очи, Мег се изправи рязко в леглото. Сърцето туптеше в гърдите й като чук. Главата й бучеше от ужаса на натрапчивия кошмар. Огромно напрежение бе сковало и ума, и тялото й.
Опасност.
Тя отвори очи с приглушен вик, изтича до прозореца и вдигна кепенците.
Посрещна я само странната тишина, която предхожда зората. Само след броени мигове някой петел ще събуди слънцето с кукуригането си, после ще се заразхожда важно сред кокошките, арогантен и уверен в своята сила и мъжественост. След още няколко мига ще се разшетат ратаите и слугите, огньовете в кухнята ще бъдат запалени, мъжете в двора ще започнат да обсъждат на висок глас какво има да се свърши през деня и кои девойки ще ухажват.