— Саймън…
— Да, братко?
— Проследи къде е била.
— Добре.
— Няма да може — измърмори Мег, без да вдигне глава.
— Това, което Саймън не успее да види, кучката ще надуши.
— Не и при древната могила. Там не стъпват ни куче, ни кон.
— Защо? — попита Доминик.
— Не съм нито кон, нито куче, за да отговоря на подобен въпрос — троснато отвърна Мег. — Просто знам, че е така. Животните усещат някои неща по-добре от хората.
— Древната могила — повтори Доминик. В думите не, но в тона му имаше въпрос.
Мег измърмори нещо и продължи да прибира билките в чантичката.
В следващия миг един облечен в желязна ръкавица юмрук улови брадичката й и я вдигна, принуждавайки я да срещне мрачния поглед на съпруга си.
— Не се ли боиш от това място? — попита Доминик.
— Защо да се боя? Аз не съм ловджийска хрътка с изплезен език.
Саймън издаде звук, приличен на кашлица… или на приглушен смях.
Без да откъсва поглед от святкащите зелени очи на Мег, Доминик направи знак на брат си да изпълни нареждането му.
— Да, ти не си нито хрътка, нито кон — каза той, като натъртваше на всяка сричка. — Ти си друидска вещица. Какви магии си дошла да правиш тук?
— Друидка съм, но не съм вещица.
— И въпреки това идваш на място, което народът смята за прокълнато.
— Аз нося кръст — отвърна Мег. — Ако древната могила беше нечестиво място, кръстът щеше да се подпали. Но той не гори, а лежи хладен и спокоен между гърдите ми.
Докато звукът на конските копита замираше в далечината, за да отстъпи място на тишина, нарушавана единствено от птичите песни и свистенето на надигащия се вятър, Доминик гледаше изпитателно своята съпруга. Накрая я пусна, за да види, че по млечнобялата кожа на брадичката й са останали малки червени петънца от допира на коравия му стоманен юмрук. Това, че й бе причинил болка, със сигурност би го накарало да се почувства зле, ако не беше увереността му в нейната изневяра, която бе заседнала в стомаха му като студена, несмляна храна.
Нищо чудно, че снощи откликна толкова бързо на ласките ми. Тя не е новооперено, току-що уловено пиле, а сокол, който вече е научен да реагира на мъжки допир.
Ще ми роди наследници, това е повече от сигурно. Страстната мъжка прегръдка я привлича непреодолимо, досущ както безбрежното небе привлича сокола. На когото и да е принадлежала в миналото, сега тя е моя.
И моя ще си остане.
Доминик мрачно сведе поглед към разпилените по земята растения. Със сръчните си пръсти Мег бе успяла внимателно да събере всички млади филизи с изключение на няколко, които бързо вехнеха. Доминик не беше билкар, нито пък градинар, но тези растения му изглеждаха познати. Сигурен бе, че е виждал подобни да растат много по-близо до крепостта.
Той се наведе и вдигна няколко от тях, очаквайки Мег да запротестира.
Но тя не го стори, дори когато Доминик небрежно натъпка нежните стръкчета в една торба, завързана за седлото на Крузейдър. Когато обаче се наведе отново, за да й помогне да събере останалите листа, стъбълца и малки коренчета, Мег рязко отблъсна ръцете му.
— Не — каза тя. — Тези ръкавици те правят твърде груб и несръчен. Ако нараниш листата, преди да приготвя отварата, тя ще стане прекалено слаба и няма да ми послужи за нищо.
— Затова ли не взе със себе си Едит или някой от войниците? — попита Доминик. — Защото са твърде несръчни?
Мег не отвърна нищо.
— Отговори ми, жено моя. Кажи ми защо дойде в гората сама. Ръцете й престанаха да се движат.
— Аз…
Доминик зачака продължението с все по-растяща увереност, че каквото и да е то, ще бъде лъжа. Но то бе просто мълчание.
— На какво разстояние от тук се намира Карлайл? — попита той с престорена дружелюбност.
Мег въздъхна с облекчение. После заговори, като поднови събирането на последните листенца от земята.
— На повече от половин ден път пеша — каза тя. — Ако човек тръгне натам сега, ще стигне до Стария проход, откъдето се вижда имението, много след като луната вече е изгряла.
— Но ако язди, ще бъде там доста по-бързо, нали?
— Да, но малцина го правят, въпреки че до там има пряк път, по-къс от каруцарските пътища — обясни Мег. Говореше бързо, доволна, че е попаднала на безопасна тема. — Този пряк път е доста труден на места. Повечето хора предпочитат утъпканите каруцарски пътища. Преди Джон да се разболее, по няколко пъти годишно пътувахме до съседните имения, и все по пътя.
— Да не би тогава пътищата да са в лошо състояние? Затова ли дойде дотук по тази пътека?