— Тогава вие няма да имате синове, а аз съм обречена да видя как още едно цяло поколение се моли богу да бъде освободено от древното проклятие.
— Не ти вярвам — изръмжа Доминик.
— Тогава повярвайте поне в това: друидите виждат отвъд измамната хубост на лицето или тялото. Те виждат душата на мъжа. Тази проницателност прави любовта неимоверно трудно постижима за тях, защото и те са хора. Да познаваш скритата същност на някого и въпреки това да го обичаш, е способност, която се среща по-често при ангелите, отколкото при хората. Мег е жена, не ангел.
Доминик я слушаше с присвити ледени очи — отражение на леда, който бавно сковаваше душата му, докато увереността и скръбта на старата жена го заливаха като тъмна вълна. Внезапно юмрукът му се стовари върху масата. Звънчетата подскочиха и иззвъняха нестройно. След това настъпи тишина.
Никой не дръзна да я наруши.
Саймън отмести поглед от Гуин към брат си. Доминик беше свъсил чело. Имаше вид на човек, който разсъждава трескаво.
Напрежението, обзело Саймън, постепенно се стопи. Съсредоточеше ли се върху целта си, брат му можеше да превземе всяка крепост, град или жена — било то със сила или хитрост.
Или с предателство, ако няма друг начин.
Измина много време. Най-после Доминик отново сведе очи към старата друидка. Погледът му беше като лед — твърд и много студен. Гласът му също.
— Благодаря, мадам. Проблемът с наследниците вече е напълно изяснен.
Това означаваше, че повече не му е нужна и Гуин го разбра. Тя кимна лекичко и се оттегли безшумно като дим. Доминик се обърна към брат си.
— Вярваш ли на старата вещица?
— Усещам, че тя си вярва.
— Да — горчиво каза Доминик. — Видял съм предостатъчно по време на кръстоносния поход и знам, че този вид вяра може да стори чудеса.
— Или да осъществява проклятия.
Юмрукът на Доминик се стовари още веднъж върху масата и това изтръгна от звънчетата вик на протест срещу мъжа, чийто железен самоконтрол не позволяваше на самия него дори въздишка на протест.
— Какво ще правиш? — попита Саймън. — Ще анулираш брака си заради безплодието на жена си?
— Не — заяви решително Доминик. — Никога.
Категоричността на този отговор изненада и двама им.
— Защо не? Можем да задържим крепостта дори ако тановете и васалите се разбунтуват — изтъкна Саймън. — Ако хората откажат да обработват земите ти, баща ни има повече крепостни селяни, отколкото са му нужни за именията в Нормандия. Много селяни с радост биха дошли тук, където всеки от тях ще има по едно прасе и собствена градина.
— Да.
Доминик не каза нищо повече. Разрешението, което предлагаше Саймън, беше разумно, но и през ум не му минаваше да го приеме. Не можеше да каже защо. Знаеше само, че инстинктите му се бунтуват срещу всяко разрешение на проблема, изключващо от живота му друидската вещица, която бе негова съпруга.
Той се намръщи и сведе поглед към малките златни звънчета, които затрептяваха тъй сладкозвучно и при най-лекото докосване.
Ако цветята можеха да пеят…
Ако друидските вещици можеха да обичат…
— Да! — възкликна той. — Това е!
— Какво?
— Разрешението, братко мой, е много просто. Трябва да науча тази вещица да ме обича.
14
Доминик и Саймън прекосиха салона и се отправиха към извитата стълба, водеща към една от четирите ъглови кули на крепостта. Тихият звън на златните камбанки в лявата ръка на Доминик се изгуби сред шума на слугите, които рендосваха и лъскаха дървения под на салона.
Над вече оголените греди се трудеха други слуги с кофи с вода, сапун и груби четки. Покрай едната стена бяха струпани овехтели рогозки в очакване да бъдат изгорени. Пламъците на огъня в голямата камина подскачаха буйно, поглъщайки лакомо поредната купчина вехтории.
Стюардът сновеше непрекъснато между слугите и ги подканяше да работят по-бързо и по-усърдно, за да задоволят новия стопанин на Блакторн.
— Поне стюардът знае кой е новият господар тук — измърмори Доминик.
— Всички знаят кой е новият им господар. Просто на някои им е по-трудно да го преглътнат.
— Бих ги посъветвал да не губят много време в дъвчене — каза Доминик, като се заизкачва бързешком по стълбата. — Има неща, които просто не понасям. Леността е едно от тях.
Смехът на Саймън отекна сред каменните стени на кулата.
— Твоите рицари знаят това твърде добре, Доминик. Не се съмнявам, че и жена ти ще го научи доста бързо.
— В това отношение лейди Маргарет няма какво да учи. Дъхът и тялото й са уханни и свежи като самата пролет. Чистотата в стаята й ме навежда на мисълта, че не тя, а Джон е виновен за състоянието на останалата част от крепостта.