Двамата продължиха по тясната стълба, тропайки ритмично с кожените си ботуши по каменните стъпала. Докато се изкачваха, Доминик не пропусна да отбележи, че ако някой решеше да превземе крепостта с щурм, щеше да бъде сериозно затруднен от факта, че всички рицари се обучаваха да държат меча в дясната си ръка. В резултат бе много по-лесно да браниш кулата, отколкото да я превземеш, защото при отбраната на стълбата каменната стена щеше да пречи на нападателите да размахват мечовете си. А за обърнатите с гръб към стъпалата защитници подобен проблем не съществуваше. Остриетата на техните мечове щяха да се движат свободно и да посичат и пронизват врага, вместо каменните стени на кулата.
Доминик превзе с един скок последните три стъпала и тръгна по коридора, който водеше към покоите на съпругата му. В коридора имаше още две врати, но той ги отмина бързо. Това бяха стаите, предназначени за компаньонките на господарката. И тъй като Едит заемаше само едната от тях, в другата бяха настанили Мари.
Никак не го блазнеше идеята да срещне която и да било от двете жени. Вече беше разбрал, че Едит е само една алчна кокетка, в която единственото хубаво нещо са чистите й ръце. Компанията на Мари също не беше кой знае колко приятна.
Това, че от Йерусалим насам бе престанал да й подарява злато и скъпоценни камъни, я караше непрекъснато да се цупи.
Сега си даваше сметка, че едно от нещата, които харесваше у Мег, бе пълната й незаинтересованост към съдържанието на ковчежетата, донесени от него в крепостта. Всъщност тя като че ли не се интересуваше от нищо, свързано с него.
Вълнуваха я само нейните проклети билки.
Спомни си как яростно ги бе дръпнала от ръцете му. Все още му беше трудно да повярва, че е вървяла пеша през блата и хълмове — и е рискувала да си навлече недоволството на своя съпруг — просто за да събере няколко странни зелени стръкчета. Но изглежда друго обяснение на случката от сутринта просто нямаше.
Любопитно му бе да види дали след няколкото часа, прекарани в мълчание, Мег ще е по-склонна да разговаря с него. Освен това се питаше дали златният накит в ръката му ще накара очите й да заблестят доволно, въпреки раздразнението й от факта, че не се бе оставил да го омагьоса, за разлика от останалите обитатели на Блакторн.
Вратата й беше затворена. Доминик потропа нетърпеливо.
— Отвори, Мег — подвикна той. — Аз съм, твоят съпруг.
Отговор не последва.
Доминик почука по-лекичко.
— Лейди Маргарет! Отвори вратата.
Отвътре отново не се чу нищо.
Този път юмруците му разтресоха страховито вратата.
— Отвори проклетата врата или ще я откача от пантите й!
Вратата се разтвори с трясък.
— Жено моя, ще трябва да се разберем по въпроса за някои основни прояви на любезност, които очаквам от…
В този момент Доминик млъкна, осъзнал, че вратата се е отворила от силата на неговите собствени удари, а не от нежните ръце на съпругата му, и пристъпи в стаята.
Тя беше празна.
— По дяволите! — изръмжа той, като захвърли звънчетата на леглото на Мег. — Вещицата не е тук!
Сетне прекоси стаята и влезе в съседната, която някога навярно бе служила за детска стая. Съдейки по вида й, Доминик реши, че тук съпругата му обича да сяда до прозореца и да бродира, заслушана в шетнята на слугите из двора.
— Празна е — каза той, преди Саймън да успее да попита. Обиколиха бързо и останалите женски стаи в крепостта, както и банята и клозета. Всички те бяха празни.
Без дори да се спогледат, двамата хукнаха като един обратно по стъпалата към входа на крепостта. Дежурният пазач изглеждаше — а и несъмнено беше — налегнат от скука.
— Минавала ли е оттук лейди Маргарет? — попита Доминик.
— Не — изненадано отвърна рицарят. — Нали ми казахте да не я пускам да излиза от крепостта, освен ако не е с вас?
Доминик изпъшка.
— А нейната компаньонка? — намеси се Саймън. — Тя минавала ли е оттук?
— Не. Минават само слугини, но и тях оглеждам най-внимателно.
— Не се и съмнявам — каза Доминик.
И двамата знаеха, че на рицарите още им държи влага от сутринта, когато ги бе смъмрил доста остро, задето са пуснали една от „слугините“ да излезе необезпокоявано от крепостта, без изобщо да забележат, че това всъщност е самата лейди Маргарет.
— Сега какво? — попита Саймън. — Може би трябва да потърсим Едит?
Доминик се намръщи. Колкото и да не харесваше тази жена с алчен поглед, тя беше най-вероятният човек, който можеше да знае къде е Мег.
— Откъде ще започнем? — попита той със скръбно изражение. — От крепостните стени или от гарнизона?
— Навън вали.
— Значи от гарнизона — заключи Доминик. — Колкото и да обича да флиртува с рицарите, Едит не би го правила под студения дъжд.