— Който и да си ти — каза тя без да се обръща, — остави факлата навън, защото вреди на въздуха в билкарника. Колко пъти трябва да го повтарям на всички в тази крепост?
— Навярно толкова, колкото аз трябва да ти повтарям да си стоиш в стаята — отвърна Доминик.
Мег се завъртя рязко. Очите й, осветени от трепкащия пламък на факлата, бяха огромни, стреснати. На светлината кожата й изглеждаше златна като камбанките, които Доминик бе захвърлил ядосано на леглото в стаята й.
— Ти! — възкликна тя. — Какво търсиш тук? Това е моето място!
— Не, мадам. Крепостта е моя, както и всичко в нея — остро каза той. — Добре ще е да го запомниш.
Мег му обърна гръб и отново се залови за работа. След миг хвърли поглед към водния часовник и започна да удря още по-бързо с чукалото.
— На теб говоря — каза Доминик, сдържайки гнева си с огромно усилие, свило устните му.
— Слушам те.
— Чу ли ме, когато ти казах, че не бива да напускаш покоите си, ако не съм с теб?
Мълчание.
— Отговори — изсъска той.
— Да, чух те.
— Тогава защо си тук?
— Билкарникът е част от моите покои — отговори тя.
— Не си играй с търпението ми.
— Как бих могла? — промърмори тя. — Ти нямаш такова.
Доминик, който винаги се бе гордял със своето търпение, внезапно установи, че е напълно изваден от него. С три широки крачки той прекоси помещението и сграбчи Мег за лакътя с една ръка.
— Стига с тези глупости. Ти се закле пред бога да се подчиняваш на своя съпруг. И в името на бога ще му се подчиняваш. Обратно в стаята, мадам.
— След малко — каза тя. — Трябва да се занимая още известно време с тези листенца.
Доминик не се опита да спори. Той просто се обърна и тръгна към изхода, влачейки Мег след себе си.
Тя също не се опита да спори. Дори не помисли. Страхът, който ръководеше всичките й действия откакто се бе събудила, я накара да се замята и да се задърпа като обезумяла в опит да се освободи от хватката на Доминик.
— Какво, за бога… — промърмори той.
Мег пусна хаванчето и заби ожесточено нокти в ръката му. Пръстите му обаче изобщо не се отпуснаха, затова тя се помъчи да ги отлепи от ръката си един по един.
Напразно. Доминик беше много по-силен от нея.
— Престани да се дърпаш, преди да си се наранила — строго каза той.
— Пусни ме!
— Не и преди да стигнем до стаята ти.
— Не! — прегракнало рече тя. — Трябва да си довърша работата!
Внезапно Доминик я вдигна от земята и Мег отчаяно размаха крака и ръце във въздуха, безпомощна като уловена в мрежа птичка. Обладана от една-единствена мисъл — че ако не приготви веднага скъпоценните листенца, те ще станат безполезни и не ще има с какво да ги замени, — тя отново се хвърли в яростна съпротива, която изуми Доминик не само защото бе толкова силна, а и защото беше напълно мълчалива.
При опита му да я усмири с една ръка пламъкът на факлата заподскача и запращя страховито, приближавайки се на милиметри от очите й, от косата й, от лицето й. Мег обаче изобщо не му обръщаше внимание. Кърпата за глава и диадемата й паднаха на земята и косата й се разпиля във всички посоки.
— По дяволите! — изръмжа Доминик. — Ще се подпалиш!
Мег, изглежда, въобще не го чу. Когато видя как пламъкът облизва китката й при отчаяния опит да забие нокти в лицето му, той изруга яростно, пусна факлата на земята и я угаси с ботушите си.
Сега, когато и двете му ръце бяха свободни, Доминик бързо сложи край на схватката. Преди да разбере какво става, Мег се озова прилепена към стената. Едната му ръка приковаваше китките й високо над главата, другата стискаше брадичката й, а краката му бяха стегнали нейните като клещи. Колкото и да се мъчеше, най-многото, което успяваше да стори, бе да диша.
Доминик се взря в почервенялото от гняв лице на своята съпруга, питайки се какво я е накарало да го нападне толкова ожесточено. Очаквал бе при настояването му да се подчини на неговата заповед Мег да спори или да моли, или пък да се мръщи и да се сърди цял ден. Но не и да се нахвърли върху него като дива котка.
Постепенно Мег притихна. Без да откъсва святкащите си зелени очи от него, тя отчаяно се мъчеше да си поеме дъх, притисната от мощното му тяло.
— Свърши ли? — попита Доминик с иронична вежливост. Мег кимна.
— Значи сега отиваме в твоята стая и… — Той млъкна, усетил как тялото й отново се изопва. — Ако те пусна, пак ще се опиташ да избягаш, нали?
Тя не отвърна нищо. Нямаше нужда. Напрежението в тялото й бе по-красноречиво от всякакви думи.