Когато Доминик най-после вдигна глава, Мег дишаше тежко, виеше й се свят, тялото й пламтеше. Тя отвори очи, пълни с копнеж, огън, страст… и видя, че я гледат чифт очи, студени като лед.
— Ти вкуси от милостта ми и видя, че е сладка — отчетливо произнесе Доминик. — Но мъдрият не проявява милост към някого повече от веднъж.
Мег се вцепени.
— Никога вече недей да съпротивляваш срещу мен, малка соколице. Това е услугата, която искам от теб.
16
С всеки изминал ден й ставаше все по-трудно да спазва своето обещание да не се противопоставя на Доминик.
— Ами моята градина? — запротестира Мег, когато той тръгна да излиза от стаята й. — Аз трябва…
— Старата Гуин се грижи за нея — прекъсна я Доминик, като затвори вратата зад гърба си. — Ще се върна преди още камбаните да са ударили за обяд.
— Но кога най-после ще ме освободиш? — извика тя след него.
— Когато мога да съм сигурен, че щом родиш, бебето ще е мое и само мое. Ще се върна скоро, малка соколице. Междувременно не забравяй своето обещание.
Мег нададе отчаяно възклицание и удари с юмрук по вратата. Златните звънчета звъннаха разтревожено.
— „Не забравяй своето обещание“ — изимитира възмутено гласа му тя. — Ха! Как бих могла да го забравя? От три дни насам изобщо не мога да мисля за нищо друго!
Беше затворена като млад, неопитомен сокол сама в полутъмна стая. Единствената разлика бе, че в нейния затвор имаше огън, който смекчаваше тъмнината и студа на каменните стени. И че можеше поне да се разхожда из стаята — удоволствие, от което пленените птици бяха лишени.
Господарят на Блакторн бе единствената връзка на Мег с останалия свят. По негова заповед никой друг не припарваше до стаята й, никой не говореше с нея даже през затворената врата, никой не й носеше храна и вода: компания й правеше само Доминик.
Често идваше при нея през деня, като влизаше без дори да почука и й носеше току-що разцъфнало цвете или гладко речно камъче за нейната сбирка. И й разказваше за бързия напредък на своя нов сокол, за полската работа, за обновяването на оръжейната, за новото котило котенца, които удивително приличали на Черньо, и за състоянието на нейните градини.
Ако някое от посещенията му съвпаднеше с времето за ядене, той я вземаше в скута си и я хранеше с неизменно търпение, въпреки нейното мърморене и оплакване срещу пленничеството й. Когато дойдеше време за сън, двамата спяха в балдахиненото й легло — интимност, която за Мег бе доста смущаваща, но пък я даряваше с неочаквана топлина в студените нощи.
А дойдеше ли време за къпане…
Тя потръпна, припомняйки си как облегнат на вратата на банята, Доминик бе наблюдавал с блестящите си сребърни очи как се къпе по своя древен друидски обичай. И все пак въпреки страстта, която гореше в погледа на нейния съпруг, въпреки очевидната му възбуда, когато лежаха в леглото един до друг, той нито веднъж не бе нарушил желязната си самодисциплина и самоконтрол. Докосваше я само за да я нахрани, да й даде да пие, да я стопли в мразовитите нощи.
За пръв път в живота си Мег копнееше да има уменията на блудница, за да може да разпали в тялото му огън, който да опожари като суха слама тази негова влудяваща способност да се владее. Тогава той щеше да я направи своя още преди да е дошъл месечният й цикъл и да разбере колко безпочвени са били всичките му съмнения и подозрения.
Ако притежаваше уменията на блудница… но тя не ги притежаваше. Беше обаче напълно сигурна, че колкото по-дълго продължава пленничеството й, толкова повече расте неприязънта на хората от Блакторн към новия им нормански господар. Онова, което й бе казал Хари на сутринта след сватбата, бе казано от името на всички тях.
Ако господарят ви нарани, никой от нас няма да си трае… Много злополуки могат да се случат на един мъж по време на лов. Честна дума.
Страх обзе Мег при спомена за тези негови думи. Ако се случеше нещо такова, то щеше да бъде катастрофа за Блакторн. Саймън бездруго нямаше доверие на блакторнци заради привързаността им към Дънкан от Максуел. Ако селяните се разбунтуваха и стореха нещо на Доминик, отмъщението на Саймън щеше да бъде по-страшно и по-жестоко от всичко, което дори собственият му брат би могъл да измисли.
Тя закрачи неспокойно напред-назад из стаята си, обзета от тревога и страх за своя народ. Скоро обаче откъм двора долетяха звуци, който я откъснаха от мислите й — бяха възбудени мъжки гласове, придружени от звън на мечове и щитове.