— Благодаря ви, милейди — каза тя, като сграбчи ръцете на Мег и ги целуна с облекчение. — Бедната женица вече е на края на силите си.
— Има ли достатъчно вода?
— Да — кимна акушерката.
Добре си спомняше предишните раждания, на които бе идвала да помага и Мег. Може и да не разбираше водните ритуали на друидите, но поне вече не поставяше под съмнение тяхната важност.
Горният праг на вратата бе толкова нисък, че дори Мег трябваше да наведе глава, за да влезе в къщичката. Всичко вътре свидетелстваше, че Адела е изкарала една доста трудна бременност — навсякъде имаше остатъци от стара, засъхнала каша и от храна, която дори кучетата бяха отказали да изядат, полуизгнили репи, донесени от зимника и захвърлени в безпорядък на пода, и купчини събирани в продължение на седмици отпадъци, които чакаха да бъдат изхвърлени. След чистия въздух навън миризмата в стаята можеше да задуши всекиго.
— В момента е позадрямала — каза полугласно акушерката. Леглото на Адела беше до вътрешната стена. Дюшекът му бе единствената вещ със свеж мирис в къщата, защото Мег всяка седмица изпращаше по Хари билкови букетчета за жена му.
Макар да бе само три години по-голяма от Мег, Адела изглеждаше двойно по-стара. Беше се омъжила на тринадесет години и бе родила първото си дете още преди да навърши четиринадесет. За девет години брак беше родила девет деца, от които шест бяха живи и три — умрели.
Мег отиде до огнището, напълни един леген с топла вода и сложи в него три вида билки и малко от сапуна, който приготвяше сама. Сетне свали горната си туника с дългите, тесни ръкави и потопи ръце в легена, като си припяваше наум старинната друидска молитва.
Пръстите й докоснаха кръста, който носеше — вече не сребърен, а златен. Кръстът на нейната майка, който доскоро бе стоял в една резбована кутийка в очакване дъщерята най-после да се омъжи.
Как ми се иска да беше с мен, майко. Твоите ръце умееха толкова бързо да отнемат болката от страдащите.
А твоята болка нямаше кой да отнеме.
Като изтръска и последните капчици ароматна вода от пръстите си, Мег надяна друидската риза. Беше съвсем нова, защото една такава риза се използваше само веднъж, и то само при раждане или смърт, после биваше изгаряна — ритуал, древен като този с водата, легена и билките.
— Къде са децата? — попита тихичко Мег.
— Двете най-малки са при сестра й. Останалите са на полето.
— И никое не е останало при Адела?
Акушерката сви рамене.
— Момичетата са твърде малки. А момчетата трябва да помагат да се изорат и засадят нивите на господаря и земята на баща им. Затова няма кой да се погрижи за къщата. Инак веднага щом свърши работата на къра, някой ще изгребе всичките тези боклуци и ще сложи нови рогозки.
— Това трябва да се направи веднага.
Акушерката сви устни, но не се и опита да спори. Просто отиде на двора да потърси гребло.
Когато Мег коленичи до леглото, Адела отвори очи.
— Ах, милейди — прошепна тревожно тя, — казах им да не ви викат. Господарят страшно ще ви се ядоса.
— Това е без значение, щом съм нужна тук. Кажи ми как си?
Адела започна да обяснява с пресекващ глас. В това време Мег се наведе над нея, пъхна ръце под завивката и се зае да опипва издутия й корем с нежните си ръце.
— Добре се биеш, братко — каза Саймън, като се облегна на каменната стена на крепостта, дишайки тежко.
— Не толкова, колкото ти — усмихна се печално Доминик. — Главата ми кънти като камбана.
— А моите ребра квичат като прасенца — отвърна Саймън.
Доминик се засмя, свали шлема си и го протегна към своя валет. Джеймсън тутакси скочи да го поеме от ръката му. От другия край на двора Томас Силния подвикна на Едит да отвори още едно буренце ейл. По заповед на Доминик рицарите отново се разделиха на двойки и скоро крепостта пак се огласи от звъна на мечовете и щитовете и от ликуващите викове на мъжете при всеки успешно нанесен или избягнат удар.
Доминик се протегна и разтърси рамене, за да намести тежката ризница на мускулестото си тяло. Сетне вдигна поглед към горния етаж на крепостта. Всички прозорци бяха с отворени кепенци, с изключение на два. Дебело дърво пречеше на топлите пръсти на слънцето да влязат в покоите на Мег.
— Дори не ги е открехнала, за да погледа как се бием — обади се Саймън, който бе проследил погледа му. — Колко още ще я държиш затворена? Докато й дойде течението?
На устните на Доминик се появи особена усмивка.
— Още не съм решил. Всъщност много ми харесва да държа съпругата си затворена като ханъма в харем. Оказа се, че ми е дяволски приятно да я храня от ръката си. И още по-приятно — да се храня от нейната ръка.