В отговор Саймън му хвърли пронизващ поглед, сетне се обърна към него.
— Мари е права — каза той. В гласа му имаше неприкрито безпокойство. — Тази вещица те е омагьосала. Още не си имал плътска близост със съпругата си и при все това не търсиш такава с никоя друга жена.
— Прекалено съм зает с опитомяването на моята малка соколица.
Чисто мъжкото задоволство — а и копнеж — в гласа му накараха Саймън да вдигне отчаяно ръце.
— Не очаквам да ме разбереш — каза Доминик, — затова ще ти кажа нещо, което можеш да разбереш.
— Да, за бога, направи го!
— Докато съм уединен със съпругата си, както и докато тя е уединена сама в своите покои, не ми се налага да се боя да не би да бъде съблазнена от някой саксонец с лешникови очи и захаросан език, който само се чуди как да ме убие и да ми вземе и жената, и крепостта.
Саймън изсумтя.
— Може и да ти харесва да я „уединяваш“, но хората от крепостта започват да роптаят — каза той. — И да си шушукат как Дънкан от Максуел щял да спаси тяхната господарка.
— По дяволите! — възмутено възкликна Доминик. — Не съм откъснал и косъм от огнената й коса. Грижа се за нея като за най-скъпоценния от всички соколи в птичарника ми.
— Тогава им я покажи, за да се уверят, че е добре. И то колкото се може по-скоро.
Доминик изгледа брат си с присвити очи. Саймън отвърна на погледа му с увереността на човек, който знае, че мнението му се приема с уважение дори когато е нелицеприятно.
— Дънкан навърта ли се наоколо? — попита Доминик след кратка пауза, решил, че това е причината за резкия тон на брат му.
— Някой се навърта — отговори Саймън. — Хрътките откриха в далечния парк убит елен. Само главата и копитата му бяха останали.
— Бракониери бродят навсякъде.
— На бойни коне? — саркастично попита Саймън. — Освен това…
Доминик му направи знак да замълчи, защото до тях се бе приближила Едит с две чаши ейл. Когато Саймън понечи да вземе едната, вдовицата я дръпна назад.
— Не, сър. Нека първо се напие господарят — каза дръзко тя. — Сигурна съм, че не е пил достатъчно по време на обяда със съпругата си.
Сетне се усмихна на Доминик и му подаде едната чаша.
— Благодаря ти — кимна той, защото не можеше да не отвърне на любезността й, колкото и да не харесваше бледите й, похотливи очи.
После отпи малко, намръщи се и изгълта останалия ейл на един дъх. Саймън изпразни своята чаша със същата скорост.
— Рядко съм пил по-лош ейл — измърмори Доминик, като върна чашата на Едит. — Пфу! Навярно дори жлъчта има по-добър вкус.
— Явно бурето не е било затворено добре — съгласи се Саймън и се изплю. — Горчи като отрова.
— Да отида ли да налея от друго буре? — попита услужливо Едит.
— За мен не — отвърна Доминик.
Саймън поклати глава. И той бе пил предостатъчно от горчивия блакторнски ейл.
Едит взе чашите им и се спусна през двора, защото другите рицари искаха още ейл. Бяха прежаднели след уморителните упражнения с мечовете и броните, чиято тежест достигаше почти половината от собственото им тегло.
— Има признаци — продължи Саймън така, сякаш изобщо не го бяха прекъсвали, — че Дънкан и неговите рийвъри строят тайно укрепление на по-малко от половин ден път оттук. Говори се, че вече били издигнали оградата му.
Доминик вдигна поглед към облаците, които се носеха над тъмната каменна крепост.
— Доминик? — погледна го въпросително Саймън.
— Не мога да направя нищо, докато не пристигнат и останалите ми рицари — каза брат му. — Мъжете, с които разполагам в момента, ще ми стигнат да отбранявам крепостта срещу нападение, но не и за нещо повече. Ако се оставя няколко убити елена или някакви си слухове за тайни укрепления да ме подлъжат да изляза извън стените на Блакторн, ще изгубя както земите, така и живота си.
Саймън понечи да се възпротиви, но се въздържа. Когато ставаше въпрос за тактика, той неизменно се съобразяваше с опита и уменията на своя брат.
— Горчиво признание.
— Да — съгласи се Доминик и тръгна през двора.
— Къде отиваш? — попита го Саймън.
— При моята малка соколица. Тя ще прогони горчивината.
Укрепващото лекарство, което Мег даде на Адела, бе силно, дори опасно силно, но нямаше друг изход. Ако бебето не се родеше скоро, нито то, нито майка му щяха да доживеят до сутринта.
— Съжалявам — тъжно каза Мег. — Не бива да пиеш нищо друго. Мога да облекча болките ти единствено с мехлем, който надали ще помогне много.
— Няма значение — изпъшка Адела. — Искам… само… сили. — Между накъсаното й дишане и болезнените й стенания Мег дочу далечен тропот на галопиращи коне и мъжки викове. После контракциите на Адела изведнъж се усилиха и приковаха цялото й внимание. Вече не виждаше и не чуваше нищо друго, освен отчаяните напъни на изтощената до смърт родилка.