Без да дочака да види дали Саймън ще се подчини, тя свали използваната риза от гърба си и я хвърли в огъня, припявайки тихичко старинното заклинание. После сложи в легена билки и сапун и се изми припряно, като пееше толкова бързо, че думите се лееха от устата й като водопад. Когато по кожата й не остана нищо друго, освен свежия, чист аромат на билки, Мег надяна новата риза и се обърна.
Саймън беше с гръб към нея.
— Готова съм. Сега ми кажи какво точно се случи — каза тя. — Мисли внимателно, но бързо. Животът на Доминик се държи на съвсем тъничка нишка. Ако му дам погрешно лекарство, той със сигурност ще умре. Ако му дам вярното лекарство, той въпреки всичко би могъл да умре. Кога за пръв път забеляза, че не се чувства добре?
Саймън се обърна с лице към нея и дъхът му секна, сякаш някой го бе ударил. Причината за това бяха не думите на Мег, а сълзите, който се стичаха бавно и беззвучно по бузите й.
— Когато излязохме от къщата на Хари — отвърна той. — Доминик каза, че светлината била ярка като в Йерусалим, а всъщност съвсем не беше така. Беше си пак толкова светло, колкото и преди да влезем в къщата.
Мег сви устни, но не каза нищо. Слушаше го така, сякаш животът на Доминик зависеше от това.
— После той залитна и започна да говори като пиян — продължи Саймън.
Тя махна рязко с ръка, отхвърляйки тази възможност. Познаваше Доминик достатъчно, за да е сигурна, че никога не би се оставил ейлът да отслаби способността му да се контролира.
— После пак залитна и пак се изправи, но на следващия път вече щеше да падне, ако не го бях уловил — каза Саймън. — Очите му изглеждаха много странно…
— Как? — прекъсна го Мег.
— Зениците му бяха толкова големи, че очите му изглеждаха черни като моите.
— Да е ял или пил нещо в твое присъствие?
— Да е ял ли? Не. Ял е с теб. Пихме по чаша ейл. — При спомена за неприятния вкус той сбърчи вежди. — Беше ужасно горчив.
— От една чаша ли пихте?
— Не.
— Какво стана после?
— Доминик каза, че отива при своята малка соколица, която щяла да премахне горчивия вкус от устата му. Но когато е отишъл в стаята ти, теб те е нямало.
— Казваш, че и твоят ейл е горчал?
— Да.
— Но ти не си усетил някакво замайване или отмалялост? И не е трябвало да криеш очите си от светлината?
— Изморен съм и мускулите ми са някак прекалено отпуснати за едно толкова леко упражнение с меча и щита. Освен това… — Саймън се намръщи. — Странно, но ребрата не ме болят толкова, колкото би трябвало. Доста е приятно, всъщност.
Мег затвори очи. Сърцето й се сви от страх. Лекарството в изчезналото шишенце можеше да убие много рицари. Очевидно Саймън не беше изпил достатъчно, за да е в опасност. За Доминик обаче не можеше да се каже същото.
— Бързо прати някого в казармените помещения — каза тя. — Да провери дали някой друг от рицарите не е болен. Боя се, че в чашите с ейл е имало отрова.
Саймън открехна вратата и надникна навън. Откакто го бяха изгонили от стаята на господаря му, валетът на Доминик седеше, без да помръдне, на пода в дъното на коридора, хванал главата си в ръце. Младежкото му лице беше пребледняло от страх.
Докато Саймън даваше на момчето резки нареждания, Мег извади противоотровата от кошницата си, измъкна тапата на шишенцето и капна няколко капки в една купа с вода, поставена до леглото на Доминик. Когато обаче понечи да запуши отново шишето, тя се поколеба. Съпругът й беше необичайно едър мъж. Затова Мег добави към водата още няколко капки от светлокехлибарената течност, а после и още няколко, и чак тогава остави купата на масата и съсредоточи вниманието си върху мъжа, който лежеше абсолютно неподвижно на леглото.
— Доминик — каза тя с ясен, повелителен глас. — Стани. Брат ти е в опасност!
Никакъв отговор. Доминик продължаваше да лежи блед и безжизнен и да диша бавно, почти недоловимо.
— В опасност ли съм? — попита спокойно Саймън иззад гърба на Мег.
— Не. Но ти си му по-скъп от всичко на света. Ако нещо може да го накара да се надигне, това е страхът, че ти си в опасност.
Саймън бе прекалено изненадан от прозорливостта й, за да може да отговори. Затова просто остана да наблюдава безмълвно Мег, която се наведе над брат му и го разтърси за раменете. Напразно.
Изведнъж тя замахна. Звукът на плесницата отекна в стаята като гръм. Саймън се спусна напред, за да и попречи да удари и другата буза на Доминик, но се спря. Колкото и да не му се нравеше някой да удря безпомощния му брат, самият той не можеше да измисли по-подходящ начин да го накара да дойде в съзнание.
— Доминик — каза Мег още по-силно, като го удари отново. — Чуй ме. Трябва да се свестиш! Саймън е притиснат до стената! Нуждае се от теб!