Купата вече беше изпразнена до дъно, но Мег не бързаше да вдигне глава. Доминик я беше научил да се наслаждава до последно на топлата нежност на дъха и устните му.
След като погали още веднъж езика му със своя, давайки му едновременно ласка и последната капка лекарство, Мег се изправи. В този миг забеляза, че Саймън я наблюдава със смесица от съчувствие и изненада, и се изчерви. Без да каже и дума, тя отиде до ведрото с вода и изми купата, след което изплакна добре устата си.
Колкото и да се стараеше обаче, немалка част от лекарството бе успяла да проникне в тялото й. Невъзможно й бе да стои на едно място, затова закрачи трескаво напред-назад из стаята. При всяка нейна стъпка златните звънчета пееха възбудено. Но и това не съумя да я успокои, затова Мег грабна шишенцето и го разтърка между дланите си, сякаш беше хладно, гладко речно камъче.
Саймън местеше поглед ту към нея, ту към брат си.
— Какво следва? — попита той.
— Ще чакаме.
— Докога?
— Докато едно от лекарствата надделее — простичко отвърна Мег.
Саймън погледна шишенцето в ръцете й. От небрежния начин, по който го държеше, се виждаше, че в него не е останала и капчица от скъпоценната течност. Нямаше повече лекарство.
— Кога ще разберем?
— Нямам представа — прошепна Мег. — На негово място всеки друг по-слаб мъж досега щеше вече два пъти да е умрял.
— Два пъти ли?
— Да — отвърна тя. — Веднъж от отровата и веднъж от противоотровата. Тя е толкова силна, че може да накара прасе да прескочи най-високата стена на крепостта.
— Затова ли кръстосваш из стаята като валет пред първата си битка?
Мег кимна.
— Има ли опасност за самата теб? — тревожно попита Саймън.
— Не знам. Ако Доминик се свести, а аз — не… — Тя млъкна, сетне продължи припряно: — Дай му да пие вода, много вода, колкото може да погълне. Тя ще отмие от тялото му остатъците от отровата.
Саймън пусна брат си и бързо отиде до нея.
— Няма ли да ти помогне, ако пийнеш малко от другото лекарство?
— Не. Аз не притежавам силата на Доминик. Тялото ми няма да понесе битката между двете най-силни лекарства, познати на друидите.
Когато видя загрижеността в погледа на Саймън, тя се усмихна, въпреки че едва успяваше да диша. Сърцето й биеше като обезумяло.
— Не се безпокой. Стимулантът… изчерпва действието си… бързо.
Накъсаните й думи и накъсаното й дишане съвсем не успокоиха Саймън.
— Трябваше да ми кажеш аз да дам лекарството на Доминик — каза той. — Или това е таен друидски метод?
Мег се засмя нервно и ускори още повече крачка. Звънчетата зазвъняха като подплашени.
— Друидски ли? — възкликна тя. — Не. Доминик ме научи на него.
Саймън я изгледа слисано.
— Съпругът ми иска да има син повече от всичко на света. Затова „провежда“ съблазняването ми по-внимателно и от най-тежката битка.
Звънчетата нададоха тревожен вик, когато Мег се завъртя рязко, за да продължи неуморните си обиколки из стаята. Както стъпките, така и думите й бяха трескави, почти налудничави.
— Но аз не разполагам със син, за да му го дам или да откажа да му го дам. Когато Доминик разбере това, ще ме намрази до смърт.
Звънчетата продължаваха да крещят с тънките си златни гласчета, които караха косата на Саймън да настръхва.
— Друидка! — задъхано промълви Мег. — Проклятие и надежда, слети в едно. Поколения друидски момичета са носили тежестта на проклятието. Но нито едно не е съумяло да осъществи надеждата.
Преди Саймън да успее да каже нещо, Мег задиша тежко като жребец след изнурително състезание или битка. Стъпките й започнаха да стават все по-ситни и по-ситни, докато накрая тя вече бягаше почти на място под треперливия, отблъскващ звън на звънчетата. Задъхана, раздирана от конвулсии, Мег полагаше неистови усилия да се задържи изправена. Но лекарството разтърсваше тялото й както гръмотевицата разтърсва земята.
Саймън успя да я хване точно преди да се строполи на пода. Тя отваряше и затваряше уста като обезумяла, но не смогваше да си поеме дъх. Докато гледаше отчаяната й борба, Саймън осъзна колко погрешно е било мнението му за братовата му съпруга.
— Прости ми, господи — промълви той поразен. — Мислех, че искаш смъртта на Доминик. А ти рискува собствения си живот, за да му дадеш възможност да живее.
Мег не го чу. В главата й цареше невероятна какофония. Тя вдигна ръце да заскубе косите си, но Саймън й попречи. Мег започна да се съпротивлява с невероятна сила. Накрая внезапно осъзна какво прави, престана да се бори с него и остави лекарството да вилнее из тялото й.
Пристъпът спря тъй бързо, както бе започнал. С една последна трепереща въздишка Мег се отпусна в ръцете на Саймън.