— Мег? — попита тревожно той, забравил за официалностите.
— Най-лошото мина — промълви тя.
Откъм леглото долетя слаб глас. Мег се отскубна от Саймън и се втурна, залитайки, към своя съпруг.
— Доминик! — извика тя.
Очите му се отвориха, но без да я виждат. От устата му заизлизаха звуци, но само това — звуци без никакъв смисъл. От гърдите на Мег се изтръгна болезнен вик.
— Прости ми, боже! Спасих тялото му, но не можах да спася разсъдъка му!
18
В първия момент Саймън не разбра причината за ужаса й. Но щом го стори, той избухна в облекчен, ликуващ смях и я потупа успокоително по рамото.
— Не, Мег. Ти го спаси напълно.
— Да не си луд? Не чуваш ли това безсмислено бърборене?
— Чувам го. Никога не съм смятал говора на враговете си за красив, но бога ми, сега го намирам за прекрасен!
Мег го изгледа така, сякаш се боеше, че и той е загубил разсъдъка си.
— Той говори на турски — обясни Саймън.
И стените отново се разтресоха от гръмогласния му смях.
Мег се усмихна колебливо, вперила поглед в русокосия воин, който на моменти й напомняше почти болезнено собствения й съпруг.
— На турски? — повтори тя, когато Саймън престана да се смее. — Значи тези звуци имат смисъл?
— Да.
— Какво казва?
Саймън се заслуша, сетне я погледна засрамено.
— Ъъъ, споменава някои предци на султана.
— Предци?
— Да, така да се каже. Магарета, песоглавци, слуз и… ъъъ, изпражнения.
— Боя се, че в крайна сметка отровата е отишла в твоята глава — намръщи се Мег. — Говориш не по-малко неразбираемо от брат си.
На устните му проблесна усмивка, която засили още повече приликата му с Доминик. Дъхът на Мег секна. Едва сега си даде сметка колко се е бояла, че никога повече няма да зърне усмивката на своя съпруг. Готова бе на драго сърце да носи звънчета и да се храни от ръката му цяла година, стига само Доминик да е отново здрав и читав.
— Султанът беше неприятен човек — каза Саймън.
— Същото казват за всички турци.
Порой от звуци долетя откъм леглото и накара и двамата да се обърнат към Доминик. Единствената дума, която Мег успя да различи, бе името на Саймън. Но нямаше нужда от думи, за да разбере ужаса, който бе изписан на лицето му и звучеше в гласа му. Тя приседна на леглото, стисна ръката му и каза спокойно и ясно:
— Успокой се, Доминик. Вече си в безопасност.
— Саймън. Саймън! Плениха го!
Макар произнесени тихо, думите му прозвучаха като ужасен вик. Саймън взе лявата ръка на брат си и я стисна силно, сякаш искаше да отпечата върху плътта му своето присъствие.
— Тук съм — каза той. — Ти ме измъкна от онази адска дупка. Аз съм в безопасност, братко, ти също.
Доминик извика отново, но вече по-малко тревожно. После замълча, но не престана да се мята неспокойно наляво-надясно.
— Какво се е случило в Йерусалим? — попита тихичко Мег.
— Дванадесет рицари бяха пленени. Сред тях бях и аз. Получи ни като дар един султан, чието име никой от нас не можеше да произнесе, така че го наричахме Велзевул. Доминик ни откупи.
— Сигурно му е струвало много скъпо.
— По-скъпо, отколкото бихме могли да си представим.
Мег го стрелна с поглед, смутена от мрачната нотка в гласа му.
— Какво искаш да кажеш? — попита тя.
— Султанът не даваше и пет пари за дванадесетте рицари. Имаше само един неверник, чиято издръжливост копнееше да изпита.
— Доминик? — прошепна Мег.
Саймън кимна.
— Да. Доминик льо Сабр.
— И какво стана?
— Доминик се предаде на султана, за да бъдем освободени ние.
Очите й се разшириха от ужас.
— Мили боже!
— Бог нямаше нищо общо със султана. Никога не се е раждал по-жесток човек от него. Някои мъже обичат жените. Други обичат момчетата. Трети — да причиняват болка. Велзевул живееше заради удоволствието да пречупва мъжете, които са по-силни и по-достойни от него. За тази цел беше измислил невероятно многообразие от оръдия и средства.
Мег потръпна.
— Ръката, която държиш в момента, носи отпечатъка на султана — продължи Саймън. — Ако бракът ви беше нормален, щеше да си виждала и десетките други белези по тялото на съпруга си.
Мег се обърна към Доминик. Ръката му беше много по-голяма и по-силна от нейната, загрубяла в битките, и въпреки това същата тази ръка я бе докосвала с изумителна нежност.
Пръстите й се плъзнаха лекичко по белезите от отдавна зарасналите рани. Щом стигнаха до пръстите на Доминик, дъхът замря в гърлото й. Беше ставала свидетел на множество злополуки с брадви и камъни, затова веднага разпозна по белезите, че един от пръстите му е бил премазан, след което е зараснал накриво. Кутрето му имаше само половин нокът. А нокътят на безименния пръст беше жестоко нащърбен и издълбан.