— Трябва ни мир!
В първия момент тя реши, че викът се е изтръгнал от собствените й устни, но после той отекна сред каменните стени на стаята и Мег осъзна, че това е гласът на съпруга й.
— Чуваш ли ме, Саймън? Трябва ни мир!
— Да — каза бавно Саймън. — Ти ще донесеш мир на земите си, Доминик. Сигурен съм в това така, както съм сигурен, че утре сутрин пак ще изгрее слънце.
Доминик извика отново и Саймън отново му отговори по същия начин, опитвайки се да достигне през отровните облаци до съзнанието на брат си и да го успокои.
Болката в душата на Доминик, толкова старателно скривана когато съпругът й бе в съзнание и можеше да се владее, изпълни душата на самата Мег с болка и състрадание, но и с още нещо. С вечната, непреклонна надежда — едновременно дар от бога и проклятие за всяка друидка.
Каквито и да са мотивите му, той винаги ме е докосвал невероятно нежно. И макар да изпитва не по-малко пламенно желание от самата мен, винаги ме е приласкавал, вместо да заповядва.
Можеше да избие до крак всички саксонци в крепостта, но сдържа десницата си.
Мир, не война.
Божичко, как ми се иска да можех да изпълня най-силното му желание.
Но Мег не можеше и го знаеше: легендарният друидски син щеше да бъде заченат в любов и само в любов. Можеше да изпитва нормална женска страст към своя съпруг, можеше да му съчувства за всички преживени страдания, можеше да уважава неговия ум, дисциплина и амбициозна решителност, можеше да скърби за всички хубави мигове, които биха имали заедно, ако погледът й не проникваше толкова дълбоко в душата му и ако неговият поглед проникваше малко по-дълбоко в нейната. Ала не можеше да се накара насила да обикне мъж, който не бе способен да отвърне на любовта й.
Подобно нещо не бе по силите на нито една жена. Не беше по нейните сили… както не бе по силите на Доминик да я обича.
Мег притисна ръката му към устните си и сълзите, които не бе в състояние да преглътне, се търкулнаха по пръстите му. Всички надежди на Доминик бяха напразни, напразна бе и надеждата на друидите. Тя бе като всички останали друидски жени. Прокълната.
— След пленничеството си при султана Доминик се промени — тихо каза Саймън. — Винаги е бил мъдър воин, но оттогава насетне стана просто непогрешим и напълно безмилостен. Планираше всяка битка изключително внимателно. Не просто за да спечели, а за да унищожи колкото е възможно по-малко. Затова пък каквото унищожаваше… — Гласът му трепна, после укрепна отново. — Каквото унищожаваше, унищожаваше го така, че да не може никога повече да бъде възстановено.
Мег нежно долепи устни до дланта на Доминик.
— Сега у него има някаква влудяваща студенина — продължи Саймън. — Към мъдрите, колкото и да го предизвикват, той проявява милост, защото разумът му подсказва, че така е редно. А глупаците неизменно опитват остротата на меча му, дори при най-малкото провинение.
Мег отново целуна мълчаливо дланта на съпруга си, питайки се дали е постъпила мъдро или глупаво, нарушавайки обещанието си да не напуска своите покои.
— Когато Доминик си тръгваше от пустинята, в която бяхме превърнали султанските владения — каза Саймън, — той се закле, че ще един ден ще има своя земя в най-затънтеното кътче на цивилизования свят, далеч от амбициите на крале, папи и султани. Че ще се грижи всеотдайно за тази земя и не ще допусне в нея глад и мизерия. Закле се още, че ще си намери благородна съпруга и ще отгледа силни синове, които на свой ред ще отгледат силни синове.
— За да може постигнатото от него да пребъде? — попита Мег.
Саймън поклати глава.
— Доминик е разбрал едно: мирът е възможен само за силните. За слабите мирът не е нищо повече от жесток сън, а на него му е дошло до гуша от жестоки сънища.
Земя, благородна съпруга, синове… и мир. Преди всичко мир.
Вперила поглед в бръчките, които болката бе вдълбала в лицето на съпруга й, Мег несъзнателно си повтаряше наум тези четири най-съкровени негови желания. И проклинаше жестокостта на съдбата и хората, които се бяха подиграли с него, давайки му за съпруга тъкмо нея — една безплодна друидка.
Ти спечели мир, земя, благородна съпруга… Защо от всички жени на света бог те изпрати точно при мен?
— Ще му родиш ли синове? — попита Саймън.
Единственият й отговор бяха сълзите, които се стичаха безмълвно по лицето й. Скоро Доминик започна отново да бълнува — беше се върнал в жестокия ад на султанския затвор.
Мег остана дълго време така — притиснала дланта му към бузата си, заслушана в трескавите кошмари на своя съпруг и в също толкова трескавия му копнеж за мир. Болезнените викове, които, ако не беше в несвяст, щяха да останат завинаги затворени в гърдите му, се забиваха като кинжали в сърцето й.