Докато го съзерцаваше и чуваше ехото на преживяната от него агония, Мег си даде сметка, че норманският рицар, който се бе появил от мъглата, за да стане неин съпруг, не е онази студена, непобедима зла сила, за каквато го бе смятала. Напротив, беше човек, понесъл десетки жестоки удари от живота. Скърбеше за него и проклинаше съдбата, която го бе свързала с жена, неспособна да го дари с най-лелеяната му мечта.
Най-после гласът на Доминик секна. Дишането му постепенно стана дълбоко и равномерно, а тялото му се отпусна.
— Добре ли е? — попита Саймън.
— Да. Сега вече наистина заспа.
Саймън видя как напрежението се отдръпва от лицето й така, както се бе отдръпнало от лицето на брат му. Нашепвайки благодарствена молитва, той приглади нежно назад гъстия черен перчем, паднал върху челото на Доминик. Жестът бе безмълвно свидетелство за обичта между двамата братя, за здравата връзка между тях, която съвсем не бе плод просто на случайността или на общите родители.
— Колко странно — прошепна Мег.
— Кое?
— Дънкан галеше Джон по същия начин — отвърна тя, без да се замисли.
Нежността на Саймън се стопи.
— Дънкан! — изръмжа яростно той. — Ще му изтръгна сърцето заради това, което стори!
Мег си пое рязко дъх.
— Камо е сторил?
— Отрови брат ми.
— Дънкан е доста далеч от тук.
— Но хората му са тук.
— Рийвърите също си заминаха.
— В пъкъла да се продънят дано! — изсумтя Саймън. — Имам предвид шпионите на Дънкан в крепостта. Някой от тях е отровил Доминик. Когато го открия, ще го обеся със собствените си ръце.
Мег го погледна слисано.
— Никой в крепостта не би отровил…
Гласът й секна. Едва сега си даваше сметка, че някой го бе сторил. Тя затвори очи и несъзнателно разтърка ръцете си, сякаш за да се предпази от студен порив на вятъра. Мисълта, че в собствения й дом има човек, хранещ толкова силна омраза към Доминик, способен да го убие по такъв подъл начин, наистина я вледеняваше.
— Преди да видя как се бориш да спасиш живота му — каза Саймън. — бях убеден, че отровителката си ти.
Очите и се разшириха — зелени и блестящи като смарагда, който й бе подарил Доминик.
— Аз съм лечителка — промълви тя.
— Да. — Той се усмихна почти нежно. — Ако не беше ти, Доминик щеше да е мъртъв. Затова е логично да се предположи, че не ти си го отровила.
— Може би никой не е искал да го отрови. Може би човекът, който е сипал лекарството в ейла, е капнал повече в една от чашите и Доминик е имал нещастието да попадне тъкмо на тази чаша.
Саймън наклони замислено глава на една страна.
— Може би — каза той след известен размисъл, но гласът му не звучеше никак убедено. — Но не е много вероятно.
— Какво е станало според теб? — попита Мег.
— Мисля, че някой е отровил бурето с ейл, а после за по-сигурно е сложил още отрова в чашата на Доминик.
— Кой? И кога?
— Бурето може да е било отровено по всяко време.
— Не. Било е след деня, предшестващ сватбата.
— Защо мислиш така?
— Тогава открих, че отварата липсва.
— Каза ли на Доминик? — попита Саймън.
— Не.
— По дяволите, защо?
— Нямах представа що за човек е — отговори Мег и го погледна право в очите. — Освен това лекарството може да е било откраднато и от някой от вашите хора.
Саймън отхвърли идеята е едно махване на ръката.
— Не. Рицарите са напълно предани на Доминик. Той продаде душата си, за да ги откупи от султана.
— Ами останалите ви хора? Колко от тях познаваш достатъчно добре, та да можеш да се закълнеш в честността им?
— Забрави за това, сестро — раздразнено каза Саймън. — Нима някой от моите хора знае за билкарника и за лекарствата, които държиш в него?
— Никой от хората в Блакторн не използва моя билкарник, освен старата Гуин.
Той присви очи.
— Къде е тя?
— В едно селце на един ден път пеша южно оттук, за да обмени опит с една тамошна лечителка.
— Може тя да е отровила ела.
— Ако беше тя, всички рицари щяха да са мъртви.
Саймън я стрелна с черния си поглед.
— Защо?
— Старата Гуин знае необходимите дози — обясни Мег. — Количеството отвара в изчезналото шише не беше достатъчно за цяло буре с ейл, освен ако трима, най-много четирима мъже не го изпият цялото.
Той се усмихна лекичко.
— Тогава ейлът и сам би ги убил. Значи… старата Гуин.
— Не. Гуин не е способна да убие. Тя е като мен — друидка, лечителка.
— А Едит знае ли дозите? — попита Саймън.
— Не. Защо?
— Тя разнасяше чашите с ейл. А Едит мрази норманците.