— Нима? — сухо възкликна Мег. — Затова ли прекарва повече време в леглото на Томас Силния, отколкото в собственото си легло?
— Тя носеше чашите — настоя той.
— Онази уличница също раздаваше ейл — парира го тя. — В нея не се ли съмняваш?
— В Мари? Разбира се, че не. Тя дължи всичко на Доминик.
— А Едит дължи всичко на мен. Може да е досадна клюкарка, но това не е достатъчно основание да я подозираш в такова грозно деяние.
— Тя е амбициозна.
— Да. Иска да има съпруг и собствен дом. Същото иска и уличницата с начервените устни.
Саймън махна отчаяно с ръка и прокара пръсти през косата си.
— Трябва да е бил някой от рицарите на Джон — каза той. Мег тутакси отвори уста да запротестира, но Саймън я прекъсна нетърпеливо. — Някой е отровил ейла и едва не уби Доминик — каза той с леден глас. — Никой в тази крепост няма да бъде в безопасност, докато не открием червея, който ни яде отвътре.
Мег погледна към леглото, където Доминик продължаваше да спи непробудно. Колкото и да ни й се нравеше заключението на Саймън, тя знаеше, че той е прав. Жив ли бе Доминик льо Сабр, Блакторн също щеше да живее.
А Доминик едва не беше умрял.
19
Доминик се събуди посред нощ с Мег, която лежеше до него топла и мека, и с главоболие, което заплашваше да разцепи черепа му. Когато отвори клепачи, светлината от огъня, колкото и да бе бледа и приглушена допълнително от балдахина на леглото, преряза очите му като нож. Той изпъшка и притисна длани към слепоочията си, питайки се какво ли може да му се е случило.
Мег тутакси се разбуди и посегна към кошницата с лекарства, която държеше неизменно до леглото още откакто Доминик бе потънал в сън. Сетне бързо изсипа едно пакетче стрита на прах кора в чашата с вода, която Саймън беше извадил от кладенеца и бе донесъл лично в стаята на брат си.
— Ето — каза тя, като му я подаде. — Изпий това, то ще облекчи главоболието ти.
Доминик поднесе чашата към устните си без капчица колебание. Въпреки че отварата беше горчива, той я изпи до дъно, и то на един дъх.
От гърдите на Мег се изтръгна въздишка на облекчение.
— Да не би да си смятала, че може да откажа да я изпия? — сухо попита Доминик.
— Смятах, че може и ти да се усъмниш в мен, както стори Саймън в началото.
Черната му вежда се вдигна в ням въпрос.
— Брат ти мислеше, че аз съм тази, която ти е дала отровата — обясни Мег.
— Отрова.
Той се надигна рязко, трепна от болка и измърмори нещо на турски. Мег седна до него и притисна ръце до гърдите му, за да го накара да легне отново.
— Недей да ставаш още — каза тя. — Предполагам, че се чувстваш така, сякаш в главата ти е забита брадва.
— Да — изпъшка Доминик. — По дяволите, точно така се чувствам.
— Шшш — промълви Мег. — Затвори очи. Това ще ти помогне. Сигурно дори бледата светлина на огъня ти се струва ярка.
И тя се наведе и започна да разтрива нежно слепоочията му. Златните звънчета, вплетени в косите й, запяха тихичко.
— Значи все още носиш звънчетата — каза той.
Паметта му се възстановяваше с всеки изминал миг.
— Нали обещах, че ще ги нося, докато сам не ми ги свалиш — отвърна Мег.
— Но вече наруши едно друго свое обещание.
Ръцете й замряха. Слава богу, че очите на Доминик бяха затворени, защото макар и все още полусляп заради отровата, той несъмнено щеше да види страха, изписан на лицето й.
Мъдрият не проявява милост към някого повече от веднъж. Никога вече недей да съпротивляваш срещу мен, малка соколице.
А тя го бе сторила.
— Жената на Хари… — поде Мег, като отново се зае да разтрива слепоочията му.
— Спомням си — прекъсна я Доминик. — Дълго и трудно раждане. Как е тя?
— Не знам. Саймън нареди никой да не влиза или излиза от тази стая, освен самият той. Дори в момента спи пред вратата.
— Дали жената има нужда от теб? — попита той.
Накъде ли бие, запита се Мег. Гласът му не издаваше нищо. Тялото му — също. Отново се владееше напълно.
— Мисля, че не — отвърна тя. — Старата Гуин се е върнала вчера по залез слънце. Ако се бе случило нещо с Адела, Гуин щеше веднага да дойде да ми каже.
— А заповедите на Саймън да вървят по дяволите — каза с равен глас Доминик. — Както и моите.
Мег се зачуди как да обясни на съпруга си, че носи отговорност за хората от крепостта, и то отговорност, която надхвърляше обичайните задължения на една господарка.
— Щом знам, че хората страдат, а аз мога да им помогна — започна неуверено тя, — че боледуват, а аз мога да ги излекувам, че умират, а аз бих могла да им дам живот…
Имаше чувството, че в гърлото й е заседнала буца. Взря се отново в лицето на Доминик, за да открие в него поне някакъв намек за мислите му, но не откри нищо. И изражението, и гласът му бяха еднакви: невероятно овладени, лишени от емоции, почти нечовешки.