— Каквото и наказание да ми наложиш, задето наруших обещанието си — прошепна Мег, — то няма как да е по-тежко от това да знам, че една жена е умряла, когато аз съм можела да я спася.
Доминик улови ръцете й и спря нежните им, успокояващи кръгове по слепоочията му.
— Ти наруши обещанието, което ми беше дала — каза той.
— Да — промълви Мег и затвори очи.
— И пак ще го нарушиш, ако хората ти се нуждаят от теб.
— Да — прошепна тя. — Съжалявам, съпруже. Бих изпълнявала смирено много други твои желания, но не и това.
— И си готова да понесеш всякакво наказание.
Мег си пое дълбоко дъх.
— Да. Само недей наистина да ме държиш под ключ. Не бих могла да го понеса.
— Хората също — каза Доминик. — Това ли имаш предвид?
Тя се поколеба за миг.
— Д-да.
— Ти наистина си нож с две остриета, съпруго моя.
— Не искам да съм такава. Аз съм просто… това, което съм.
— Друидка.
— Да.
Той замълча за миг, после попита:
— Как се измъкна от крепостта?
Мег не отговори. Нито пък отвори очи. Не искаше да се сблъсква със студения му гняв.
Настъпи мълчание, което се проточи толкова, че тя най-накрая се осмели да погледне своя съпруг. Доминик я наблюдаваше с хладен, замислен поглед, който до неотдавна би могъл да смрази кръвта във вените й. Сега обаче, когато вече познаваше скритите кътчета на душата му, Мег изпитваше към него единствено състрадание — същото състрадание, което изпитваше към хората от Блакторн, тези безпомощни пленници на съдбата и на жестокия си живот.
— Ти си много смела жена — хладно заяви Доминик. — Но от друга страна разполагаш и с много добра защита. Щом и най-дребното нещо не е по вкуса ти, просто трябва да се обърнеш към „своя народ“, който виси като дамоклиев меч над главата ми.
— Не е вярно! — извика разпалено Мег. — Не ми харесваше да стоя затворена далеч от слънчевите лъчи като току-що уловен сокол, но не съм крещяла от прозорците колко съм нещастна. Не ми харесваше да съм опорен стълб в амбициозните мъжки планове, но не казах нищо на хората от Блакторн, когато кралят ми нареди да се омъжа за теб. Мълчах дори когато Джон ме биеше!
— Но хората така или иначе знаят.
Тя се поколеба за миг, после кимна, защото това бе самата истина.
— Така, както аз знам техните болки. Ние сме… свързани.
Доминик не отвърна нищо. Мълчеше и се взираше замислено в своята друидска съпруга, която не преставаше да го изненадва със своята уязвимост, съчетана с непреклонност.
— Очевидно някъде в крепостта има таен тунел — каза накрая той. — Ще ми го покажеш. Само на мен.
Мег не искаше да му разкрива тайния проход, но Доминик бе господар на крепостта и имаше пълното право да знае къде е входът му.
— Добре — тихо пророни тя.
Ъгълчетата на устните му трепнаха в усмивка.
— Толкова ли беше трудно, малка соколице?
— Кое?
— Да ми дадеш онова, което ми се полага като твой господар.
— Виждам, че ме смяташ за студена и себична.
— Не. Просто неопитомена.
Мрачната й усмивка го изненада.
— Неопитомена? — повтори тя. — Така ли изглеждам в твоите очи?
— А как искаш да изглеждаш? Ти не се подчиняваш на никого, дори на собствения си съпруг.
— Подчинявам се на всички, откликвам на нуждите дори на най-изпадналите хора в Блакторн. Никога, нито веднъж не се е случвало някой да ме попита какво искам самата аз.
— И какво е то?
— Свобода, господарю мой. Само това. — Мег издърпа ръцете си изпод дланите му, стана от леглото и отиде да разпали огъня. — А сега заспивай. Тялото ти има нужда от още почивка, за да оздравее.
— Ще оздравея по-бързо, ако ти си до мен.
Тя се бе навела, за да сложи в огъня една дъбова цепеница, но когато чу думите му, застина неподвижно. Тънки пламъчета се устремиха към дървото, сякаш усещаха, че са обречени да изгорят и, горейки — да сгреят два студени човешки живота.
Мег бавно постави цепеницата между въглените. По дървото в миг се плъзнаха жадни огнени езици. Тя се изправи, върна се при леглото на Доминик и разтвори тежкия балдахин.
Доминик я очакваше, отгърнал завивките в мълчалива покана да легне при него. Мег бързо се свря под тях, за да не позволи на топлината да избяга. Балдахинът се затвори зад гърба й, преграждайки пътя на студените течения откъм прозорците.
— Ще настинеш, ако не лежиш плътно завит — каза тя.
— Ти ще ме стоплиш.
Силните ръце на Доминик се протегнаха и я притеглиха към тялото му в онази интимна поза, в която вече бяха свикнали да спят. Обикновено той бе този, който даряваше топлина, но не и тази нощ. Тази нощ последните остатъци от отровата все още стискаха тялото му в студената си хватка. Мег загърна завивките добре около телата и на двамата и се помъчи да покрие колкото се може повече от неговото със своето. Топлината, която се излъчваше от нея, изпълваше Доминик с светла, чиста наслада.