Единствено Доминик и Саймън изглеждаха неподатливи на нейните прелести. Но от друга страна, ако някой от тях я пожелаеше, бе достатъчно само да й кимне, а тя щеше да дотича начаса. Защото много добре знаеше кой е господарят на крепостта и кой — неговата дясна ръка.
— Няма нужда да ме ласкаеш — каза Мег.
— Това не е ласкателство — спокойно отвърна Мари. — Кожата ви е нежна като най-скъпоценните султански перли. Не е ласкателство, милейди, а самата истина. Завъртете се наляво, ако обичате.
Мег се подчини и звънчетата отново пропяха.
— Жалко, че господарят ви пази вашата красота толкова ревниво — продължи Мари.
— Моля?
Норманката вдигна очи към изненаданото изражение на Мег и се усмихна на това ново доказателство за пълното невежество на друидската вещица по въпросите на плътската любов.
— Доминик ми нареди да ушия роклята така, че раменете, китките, гърдите и глезените ви да бъдат скрити — обясни Мари.
— Но това се разбира от само себе си.
Норманката поклати глава.
— Не, милейди. Не се разбира. Султанските жени, например, знаят как да се облекат, за да привлекат вниманието на своя господар.
— Как?
— Техните дрехи са направени от тъкан, която е много по-лека от тази, нежна като дъх и почти толкова прозрачна. Носят ги на много пластове, така че когато вървят, гърдите и хълбоците им се показват и скриват, преди мъжът да е разбрал какво точно е зърнал.
— Шегуваш ли се? — слисано попита Мег.
— Не, милейди. Стойте изправена, ако обичате, иначе подгъвът ще стане крив.
— И можеш да виждаш през дрехите им? Наистина?
Мари се усмихна.
— Наистина.
— Изумително!
— За англичаните — навярно да. Турците обаче го приемат за нормално. И — добави лукаво норманката — доста приятно за мъжкото око.
— Ти носила ли си такива дрехи?
— Разбира се. Съпругът ви много ги хареса.
Мег трепна.
Мари измърмори нещо на турски и отново се зае с подгъва.
— Що за хора сте вие, саксонците? — каза тя след малко, клатейки глава. — Мъжката ревност мога да разбера — мъжът иска да е сигурен, че децата, които отглежда, са собствените му, а не чужди деца. Но ревнивата съпруга… — Норманката сви рамене, вдяна нов дълъг конец и продължи да шие. — Християнството не допуска развода, затова не виждам място за ревност. Закрилата на Доминик, титлата и богатствата му са ваши до края на дните ви. Какво друго ви трябва?
— Вниманието му. Неговото уважение. Неговата… любов.
— Златото и скъпоценните камъни траят по-дълго — каза Мари. — Можеш да ги продадеш и да си набавиш храна и дрехи, когато има война и настъпи глад. В началото е забавно да ти обръщат внимание, но бързо омръзва. Колкото до любовта, тя е само илюзия, нищо повече.
С тези думи норманката завърза конеца на възел и го скъса със зъби.
— Готово — каза тя със задоволство. — Сега вече пада както трябва.
Сетне се изправи с грацията на жена, свикнала да седи по-скоро на пръснати по пода възглавници, отколкото на столове, и започна сръчно да развързва силно вталената рокля.
— Мари…
— Да, милейди?
— Запази си женските хитрини за войниците — рязко каза Мег. — Не ги използвай пред съпруга ми. Иначе ще съжаляваш, все едно дали опитът ти е бил успешен или не.
За миг Мари онемя от изненада, сетне избухна в смях.
— Сега разбирам защо той ви нарича „моята малка соколица“ — каза тя. — Съблечете роклята, милейди.
Мег се подчини, сетне зачака, вперила в норманката поглед, в който искреше неприкрит хищен блясък. Мари внимателно прибра роклята в гардероба.
— Мари?
— Както искате — спокойно каза норманката. — Но трябва да знаете, че вашите желания имат значение само доколкото съвпадат с желанията на господаря ви.
— Какво искаш да кажеш?
В погледа, който й отправи Мари, имаше нещо много близко до съчувствие.
— Как може да сте на деветнадесет години и все още да сте толкова невинна… — въздъхна тя и обясни: — Доминик си е поставил за цел да ви съблазни. Докато е зает с това, той няма даже да ме погледне. Но когато това се промени — а то ще се промени, защото и Доминик е мъж като всички останали, — аз ще бъда негова всеки път, когато пожелае. Защото той е господарят на тази крепост, не аз. Нито пък вие, милейди. — Мари взе кошничката с конците. — Ще желаете ли още нещо?
— Не.
Норманката кимна лекичко и излезе от стаята. При всяка стъпка хълбоците й се люлееха като пламък на свещ, оставена на течение.