Единственото, което й носеше удоволствие, колкото и незначително да бе то, беше мисълта, че и самият Доминик не е останал незасегнат от случилото се. Подозираше, че той вече е загубил доверието си в своята изключителна способност да се контролира.
Дойде ли ти вече?
Не.
Кажи ми, когато това стане, малка соколице. Тогава ще полетим заедно. Не по-рано.
Решителността в думите му я вбесяваше. Не понасяше мисълта, че Доминик не й вярва и смята, че носи дете от Дънкан. Още по-малко можеше да понесе мисълта, че я иска само заради утробата й, а не заради смеха и добротата й, заради топлотата и ума й, заради болките и надеждите в душата й. Бленуваният от него наследник далеч не бе единственото, което можеше да му дари.
Но колкото и да мечтаеше да съблазни Доминик и да го накара да наруши желязната си самодисциплина, Мег се страхуваше от цената, която щеше да плати, ако се случеше да забременее и да не успее да го убеди, че детето е негово.
Той не я обичаше.
А и мълвата съвсем не го предразполагаше към доверие. По всички селца и къщи в околността се разнасяха легенди за Дънкан и лейди Маргарет — двамата влюбени, предопределени от съдбата един за друг, но разделени от суровия нормански рицар. Колкото и упорито Мег да отричаше всякаква връзка с Дънкан, колкото и да възхваляваше норманския си съпруг, мълвата не секваше и не секваше.
Молеше се поне Доминик да не я е чул, но това едва ли бе възможно. Нищо в и около Блакторн не убягваше от неговото внимание. Слугите най-добре знаеха колко е зорко окото му. Откакто бе дошъл, крепостта блестеше от чистота. От всеки под се носеше аромат на прясно посипани с билки рогозки. Уханието на подправките, които бе донесъл от изтока, насищаше въздуха около кухнята и придаваше на ястията от последните остатъци от зимните хранителни запаси мирис на вкусни деликатеси.
Но онова, което най-силно привличаше вниманието на всички, бе съдържанието на сандъците със скъпоценности. При всяко появяване на Мег с нейните пеещи златни звънчета и с блестящите в косите й скъпоценни камъни, мало и голямо зарязваше своите занимания и се зазяпваше в нея.
В момента Мег разглеждаше последния подарък на Доминик със смесени чувства на възхита и отчаяние. Беше катарама от злато и смарагди с необичайна форма, която наподобяваше реещ се по вятъра сокол. По-голяма от ръката й и инкрустирана с безброй прекрасни смарагди, катарамата служеше за закопчаване на алена вълнена пелерина на цветя, богато извезани със скъпи златни нишки. Сред цветята бяха пришити миниатюрни златни звънчета, които съпровождаха с нежна песен всяко движение на Мег.
Малка соколице със смарагдови очи и златна каишка, носи тази пелерина и мисли за мен и за изцеляването на земята. За нашите синове.
— Господарке? — извика Едит. — Къде сте?
Мег се извърна стреснато. Звънчетата трепнаха, изненадани от внезапното й движение.
— В параклиса — каза тя и се изправи, за да посрещне Едит, която в този момент прекрачваше прага на малкото помещение на третия етаж на една от ъгловите кули. — Какво има?
— Господарят пита дали не бихте пожелала да отидете на лов?
— Да! Кога?
— След обяда.
Мег погледна слънчевия откос, прорязващ сумрака на параклиса. Беше почти обед. Нямаше много време за преобличане.
— Бързо тогава — каза тя.
Сетне се втурна презглава по извитата стълба към покоите си, следвана от мърморещата Едит. Колкото и да се оплакваше обаче, вдовицата имаше сръчни пръсти. Преди още да са ударили обедните камбани, Мег вече седеше в залата, заобиколена от рицарите, чиито соколи чакаха нетърпеливо на прътовете, наредени край стената зад столовете на техните господари. Прътът зад стола на Доминик беше празен.
— Да не би моят господар да е решил, че е по-добре да не води своята соколица на масата? — обърна се тя към Саймън, който седеше вляво от все още незаетия стол на Доминик.
— Не. Просто отиде да смени каишката й. Би трябвало да се появи всеки момент.
— Тя спокойна ли е? — попита Мег.
— Да — отвърна Саймън с видимо задоволство. — Фатима стои на китката на господаря си напълно спокойно и уверено. Тя е истинска кралица сред соколите. До края на лятото ще е донесла много тлъсти патици в чиниите ни.
Изпод масата долетя ръмжене, последвано от шум от сборичкване.
— Барон! — каза спокойно Мег, без дори да сведе поглед. — Престани да измъчваш Скокла.