Доминик мигновено си припомни колко много от красотата й бе съзрял и с мъка успя да прогони натрапчивото видение на разтворените й бедра от съзнанието си.
После решително се извърна настрана и даде знак на слугите да сервират обяда. Когато се обърна отново към нея, вече беше овладял ако не непокорното си тяло, то поне мислите си.
— Хората обаче говорят друго — хладно отбеляза той. — С всеки изминал ден се носят все повече слухове за това как любовникът ти те очаквал в стана си — там, където гората отстъпва място на северните мочурища.
— Не мога да вържа бъбривите езици — каза Мег, стиснала устни.
Доминик сви рамене и посегна към чашата ейл.
— Слуховете нямат значение, стига да са само слухове.
— Толкова ли ти е трудно да повярваш в честта ми? — попита Мег.
Ръката му, стиснала чашата, застина във въздуха.
— Различните хора разбират различно думата „чест“ — каза той след миг мълчание. — В Йерусалим честта на нашия бог изискваше турците да бъдат избивани. На турците честта на техния бог налагаше да избиват неверниците. В Англия е чест да си предан на краля. В северните области честта изисква неподчинение към краля. Не знам какво изисква от теб твоята друидска чест, освен да не използваш лечителските си умения, за да убиваш.
— Изисква от мен да лекувам — кратко отвърна Мег. — Ако измамя доверието ти в моята преданост към теб, това няма да е лекуване.
— За мен — не. Но за Дънкан? А, това вече е друг въпрос, нали? Не! — рязко възкликна Доминик, когато видя, че тя се кани да каже нещо. — Не се опитвай да ме размекнеш със словата си. Не думите имат значение, а делата.
— Нима? Тогава защо слуховете те безпокоят? — попита Мег. — Те са само думи.
— Описващи дела…
— Които никога не били извършени — прекъсна го тя.
— Надявам се да си права. Но надежда също е само дума, нищо повече.
Пристигането на рибното блюдо сложи край на разговора им. Доминик мълчаливо се зае с варената змиорка и вкусния й бульон. После също толкова мълчаливо похапна от печените гълъби. Птиците бяха дребни, но сготвени с вкусни подправки и добре опърлени. Доминик изяде две от тях със старанието и сдържаността, с които вършеше всичко.
Мег го наблюдаваше с мрачно изражение и се питаше дали поне от време на време изпуска юздите на своята самодисциплина, или наистина е толкова студен, колкото изглеждаше. И тутакси си припомни лицето му в банята — изопнато от страстта, разтърсила тялото му в мига, когато набъбналият му, възбуден член бе докоснал пламналата й женственост.
Споменът я накара да се изчерви. Тя взе чашата си с ейл и отпи жадно от нея с надеждата да угаси невидимия огън, запламтял в тялото й.
Доминик, от своя страна, стовари тежко собствената си чаша на масата и се обърна към брат си.
— Какви са новините, Саймън?
— Все същите. Рийвърите обикалят из владенията ти като изгладнели вълци, каквито всъщност са си. Когато се натъкнем на тях, се изпаряват. Щом обърнем гръб, се появяват отново.
Въпреки че Саймън говореше тихо, Мег го чу и дъхът заседна болезнено в гърлото й.
Продължаваше да сънува лоши сънища и да се събужда вледенена и обляна в пот.
— По дяволите — промърмори Доминик. — Явно Дънкан не проумява, че щом ми създава грижи, ще го преследвам като вълк и ще го убия. Изглеждаше ми по-умен.
— Той е незаконен син — каза сухо Саймън. — Готов е на всичко, за да се сдобие със земя. Очевидно има шпиони тук и знае, че твоите рицари още не са пристигнали. Затова е толкова дързък.
— Да — мрачно отвърна Доминик. — Какви вести донесе Свен от юг?
— Ще минат още поне десет дни, преди рицарите и конете да стигнат до тук. Имало е невероятно силни бури.
— По дяволите! Ако знаех, че ще стане така, нямаше да бързам толкова със сватбата.
Саймън се подсмихна.
— Съмнявам се, братко. Все пак ти бързаше преди всичко заради слуховете за Дънкан.
Преди Доминик да успее да отговори, пред него се появи поднос с цял печен глиган. Беше доста изпосталял и стар, но хората от кухнята бяха вложили цялото си умение в приготвянето му. Ушите му бяха добре изпечени, но бяха запазили целостта си, а препечената до тъмнокафяво кожа обещаваше месото под нея да е сочно и вкусно, доколкото, разбира се, го позволяваха възрастта и състоянието на животното.
— Надявам се ловът да е успешен — каза Доминик. — Щом готвачите са се справили толкова добре с един дърт глиган, представи си какво биха сторили с млад елен.
— Замълчи, защото ми потичат лигите — възкликна Саймън. Хрътките под масата отново се сборичкаха и заръмжаха.
— Барон! — рязко подвикна Доминик. — Стига!