След още няколко тихи изръмжавания кучетата се укротиха.
Доминик измъкна ножа от пояса си и отряза по един къс месо за себе си и за Мег. Над подноса се издигна ароматна пара, а от месото, подобно на горещи извори, потекоха гъсти, уханни сокове и плънка от смокини, лук и розмарин. Миг след това на масата бяха донесени и горещи пити хляб.
Когато се появи и една купа със сготвени зеленчуци, Доминик погледна крадешком своята съпруга. Усмихната, Мег изсипа зеленчуците до месото в чинията си, отчупи залък хляб, за да топи соса, и започна да се храни с апетит.
Изпод масата долетя тихо скимтене.
Мег не му обърна внимание. Нямаше как обаче да не обърне внимание на внезапния допир на крака на съпруга й до нейния, когато Доминик се пресегна да вземе солницата. Топлината на тялото му се усещаше дори през дрехите. Ръката на Мег трепна и късчето месо, което бе набола на вилицата си, падна на пода.
Хрътките веднага се хвърлиха в краката й и острите им зъби изчаткаха, изтръгвайки Мег от моментния й унес. Стресната, тя се дръпна назад толкова рязко, че тежкият й стол се залюля застрашително.
Доминик скочи като светкавица. Едната му ръка задържа стола на Мег, докато другата се шмугна под масата, за да се появи само след миг, стиснала Скокливка за намордника. Злочестото животно бе засипано с порой от турски ругатни и разтърсено с все сила заради това, че беше уплашило Мег. В момента, в който бе освободена, хрътката побягна да подири по-безопасно място под нечии чужди крака.
— Ухапа ли те? — попита загрижено Доминик.
— Не, просто се стреснах. Бях се замислила за нещо, пък и Скокливка обикновено не е толкова дръзка, че да се опитва да краде храна от мъжките.
— Започнала е да се разгонва. — Той се усмихна леко. — Затова кокетничи с всички мъжкари.
— При това се измъква безнаказано — обади се Саймън.
— Колко е хубаво да видиш, че на всяка кучка й идва редът — дръзко каза Мег.
Доминик се приведе към нея и прошепна тихичко:
— Не си прави илюзии, жено. Мъжете са по-умни от кучетата.
— Впечатляваща мисъл. Всички знаем какво интелектуално бижу е това прекрасно животно с изплезен език.
— Кучката е по-умна от някои жени — каза Доминик.
— Защо мислиш така?
— Защото когато й дойде времето, тя знае какво й се полага и си го иска от мъжките.
Мег предпочете да не пита какво се „полага“ на една кучка. Бузите й поруменяха.
Усмивката на Доминик ясно показваше, че е прочел мислите й.
— Дойде ли ти вече? — прошепна той, като се наведе още по-близко до нея.
Лицето й се изчерви още по-силно.
— Още колко? — попита настойчиво Доминик.
Тя сведе глава и се зае с печения глиган, без да отговори. Премреженият поглед на съпруга й следеше всяка хапка, която се провираше между устните й.
— Ако бяхме сами, малка соколице — промълви той, — сега ти щеше да се храниш от моята ръка. А аз…
Мег вдигна поглед. Достатъчно бе да види огъня в очите му, за да знае, че ако бяха сами, сега ръцете му щяха да правят много повече от това да я хранят.
Доминик се изправи рязко от стола.
— Време е да започваме лова.
Към гората се отправиха общо четирима рицари, петима валети, една-единствена дама, глутница кучета и кучкарят. Противно на обичая, Доминик и хората му отиваха на лов с ризници, мечове и шлемове, яхнали бойни коне и следвани от валети с копия в ръка. Единствено присъствието на Мег показваше, че предстои лов, а не битка.
Нелепо беше да се ловува по този начин, но още по-нелепо бе да тръгнат невъоръжени към място, където бе много вероятно да се натъкнат на свърталището на рийвърите.
Пред групата ловджии, на фона на необикновено ясното небе, се издигаха стръмните къмбърландски зъбери — по-ниски от планините, които Доминик бе виждал по време на своите пътешествия, но и не чак толкова ниски, че да бъдат сметнати просто за хълмове, наметнати със сияйния зелен плащ на пролетта. В далечината, скрито зад скалите и камънаците, се намираше продълговатото, обрасло с треви езеро, от което водеше началото си река Блакторн. Саймън бе повел групата именно по реката с надеждата да открие пряк път към мястото, където бе попаднал на диря от едър елен, търсейки къде е ходила Мег на сутринта след сватбата си.
По закътаните части на склоновете се бяха захванали дървета, разперили многочислените си клони към небето. Обвиваше ги бледа, подобна на мъгла зеленина — безброй млади пъпки, които полека-лека се разтваряха под топлите слънчеви лъчи. Навсякъде цъфтяха ярки диви цветя — жълти и сини, пурпурни и златисти — и жадно попиваха слънчевата светлина, преди листата на дъбовете и брезите, на върбите и елшите да са разтворили напълно плътния си зелен покров над тях. Защото тогава слънцето трудно щеше да достига до земята и тя щеше да се покрие с мъхове, а на мястото на цветята щяха да разперят зелените си ветрила древните папрати.