Выбрать главу

След няколко дни, когато опасността беше минала, те се върнаха и страшно зрелище смрази сърцата им: от манастира бяха останали само голи стени, всичко беше изпочупено и изпограбено. Най-диво кощунство беше извършено над черквата — троновете бяха превърнати на ясли, по каменните плочи имаше следи от подкови и конски тор. Иконостасът беше срутен, иконите бяха изподраскани с ножове, очите на всички светци бяха продупчени. А вън, на прага, лежеше заклан о. Амфилохий. И никога тишината в гората не е бивала тъй голяма. Леден ужас пълнеше двора на манастира и като отчаян вик се издигаше към небето.

Братята — повече сенки, отколкото хора — най-напред се заеха с погребението на игумена. Изрядко и тъжно заби клепалото, звънките му удари закапаха като сълзи в тишината на гората, братята запяха. Те носеха мъртвеца на ръце и с просълзени очи гледаха безжизненото му лице, бяло като мрамор, обгърнато с кротост и доброта, сякаш прощаваше и тяхното малодушие, и жестокостта на враговете. Братята бяха уверени, че погребват светец. До вечерта, и след като погребението беше свършено, клепалото продължаваше да бие и братята все още се молеха пред иконите с избодени очи.

На другия ден всичко си беше по старому и братята почувствуваха сърцата си каменни. Те се събраха на съвет и тъй като от три дни не бяха яли нищо друго освен корени и в сърцето на всекиго беше се набрала мъка, омразата им против Драгота избухна с всичката си сила. Като че той беше виновен за всичко. Нямаше кроткия глас на о. Амфилохия, за да ги вразуми. Те хулеха Драгота, хулеха се помежду си, едва не се сбиха. И колкото и да ненавиждаха Драгота, все пак трябваше да се съгласят с него, защото туй, което казваше той, беше най-умно. В манастира нямаше троха хляб, от кравите и козите не беше останало нито крак. Трябваше да се пръснат по четирите страни на света, трябваше да събират милостиня. И тъй като всеки от тях би желал да бъде вред другаде, но не и с Драгота, те се разделиха и заминаха на разни страни.

Тъй Драгота можа да запази за себе си посоката, която му трябваше. Той тръгна пръв и тръгна право към Жеруна, но като навлезе в гората, спря се да почака, защото искаше да бъде в селото на мръкване. Той стоя няколко часа. Доскорошното минало, страшната случка в манастира, кърджалиите, братята, всичко това изчезна от паметта му, като че не беше бивало. Както винаги, съединените му вежди деляха като с черна черта челото му, лицето му беше навъсено. Но вътре в себе си той се радваше. Весело му беше като на затворник, избягал от тъмница. Светът му се виждаше хубав, в него нямаше по вече опасности, нямаше скърби и грижи, имаше само едно: Ранка.

От височината, където стоеше, той виждаше далеч на изток тъмнозелените талази на Дъбравата. Тук-таме сред тая черна и гъста гора блестеше широка, сребърнобяла ивица. Това бяха Смесите — името, с което тукашните хора наричаха Камчията, голяма и пълноводна на това място, събрала водите на всички малки рекички. Отвъд тая бяла лента Дъбравата се губеше в синя мъгла. А там беше Карнобашкото поле, там бяха конаците на хаджи Емин.

Драгота гледаше към тая посока. И когато слънцето заседна, Дъбравата потъмня и ниско над нея на небето блесна първата звезда, сякаш нечие око погледна Драгота и спусна върху му гъсти ресници от лучи. Ранка беше там, Ранка го чакаше. Той скочи, сърцето му биеше силно. Планът, който толкоз много беше обмислял в манастира, изведнъж му се показа ясен, разработен в най-малките си подробности, изпълним. Обзе го страшна и сурова решителност и без да се бави повече, грабна тоягата си и се запъти към селото.

Драгота стигна там, както искаше, на мръкване. Откато беше станал калугер, той мислеше, че не принадлежи вече на домашните си, и наместо към бащината си къща, тръгна направо към къщата, където най-често приемаха странници като него. Отиде в къщата на Димчо кехая. За пръв път той се явяваше в село с расо, с дълга до раменете коса и с гъста и корава брада, която покриваше почти цялото му лице. Марга веднага го позна, но продължаваше да го гледа учудено и Драгота добре забеляза присмехулния пламъчец, който светна в очите и. Това разсърди Драгота и наместо да започне трогателния разказ за нещастието на манастира и за смъртта на о. Амфилохия, тъй както беше го намислил в гората, той седна и направо запита за Ранка. Марга трепна, като че си спомни нещо отколешно, нещо забравено, замълча и се замисли. После изведнъж избухна:

— Господ да го порази! Чумата да го тръшне тоз поганец! Почерни ми момичето, почерни го…